Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Докторе? – произнесе Хейуърд в слушалката. – Искам да направите аутопсия колкото се може по-скоро. Търсете увреждания в темпоралния лоб на мозъка, по-конкретно във вентромедиалния лицев кортекс… Не, не съм неврохирург. Ще ви обясня по-късно.

Тя върна радиостанцията на Висконти и изгледа Нора твърдо.

— А вие отивате в болницата. Веднага. – И кимна на един от парамедиците. – Помогнете й да се изправи. – После се обърна към Смитбак: – Искам да говоря с вас насаме.

— Но аз искам да отида с жена си…

— След като поговорим ще повикам полицейска кола със сирени да ви вземе, ще стигнете по същото време като линейката.

Хейуърд размени няколко думи с Нора, потупа я успокояващо по рамото, след което кимна на Смитбак да отидат в залата. Най-сетне откриха едно тихо кътче.

— Не сме говорили от известно време – рече тя. – Надявах се да имате нещо да споделите.

Смитбак изглеждаше малко смутен.

— Публикувах статията, за която говорихме. Даже две. Не провокираха никакви реакции – поне нищо, за което да чуя.

Хейуърд кимна, очевидно очакваше още нещо. Смитбак я изгледа, след което отклони поглед.

— Всички дири, по които тръгнах, се оказаха безплодни. Точно тогава… посетих къщата.

— Къщата?

— Ами нали знаете… неговата къща. Там, където държеше Виола Маскелене.

— Промъкнал сте се вътре? Не знаех, че са приключили с разследването. Кога са свалили полицейската лента?

Сега Смитбак изглеждаше още по-смутен.

— Не са я сваляли.

— Какво? – Хейуърд повиши глас. – Разхождал сте се из действаща сцена на престъпление?

— Не беше чак толкова действаща! – каза журналистът бързо. – За цялото време, докато бях там, видях само един полицай!

— Вижте какво, господин Смитбак, просто не желая да ви слушам повече. Не мога и няма да ви позволя да действате незаконно…

— Но точно в къщата направих откритието.

Хейуърд млъкна и го изгледа.

— Е, не е нищо, което бих могъл да докажа. Всъщност е само теория. Отначало наистина реших, че си струва, но после… Както и да е, затова не ви казах по-рано.

— Изплюйте камъчето.

— В килера намерих няколко от саката на Диоген.

Тя скръсти ръце и зачака.

— Три бяха от много скъп кашмир или камилска вълна, елегантни, с италиански дизайн. А другите три бяха от грубичък туид, също скъпи, но в съвсем различен стил – нали знаете, нещо а ла скучен английски професор.

— И?

— Знам, че звучи странно, но този туид – ами-и, изглеждаше ми почти като дегизировка. Все едно Диоген…

— … се прикрива под фалшива самоличност – довърши Хейуърд. Усети накъде бие разговорът и внезапно се заинтригува.

— Именно. А що за човек би носил сако от туид? Професор.

— Или куратор.

— Точно така! Тогава ме осени идеята, че той вероятно е куратор в музея. Искам да кажа, всички твърдят, че диамантеният обир трябва да е бил подпомогнат отвътре. Диоген не е имал партньор – може би самият той е вътрешният човек. Знам, че звучи малко шантаво… – Гласът му замря неуверено.

Хейуърд го изгледа напрегнато.

— Всъщност смятам, че съвсем не е шантаво.

Смитбак се сепна и я погледна изненадано.

— Така ли?

— Абсолютно. Пасва на фактите по-добре от всяка друга теория, която съм чула дотук. Диоген е куратор в този музей.

— Но това просто няма смисъл. Защо ще краде диамантите… само за да ги направи на пух и прах и да ги прати обратно тук?

— Може би таи нещо лично срещу музея. Няма как да разберем със сигурност, преди да го хванем. Добра работа, господин Смитбак. Само още едно нещо.

Смитбак присви очи.

— Нека позная.

— Правилно. Този разговор изобщо не се е състоял. И докато не кажа обратното, предположенията ви си остават между нас. Няма да ги споделяте дори с жена си. И съвсем определено не с „Ню Йорк Таймс“. Ясно?

Смитбак въздъхна и кимна.

— Добре. Сега трябва да гоня Манети. Но преди това нека повикам патрулната кола да ви откара до болницата. – Тя се усмихна. – Заслужихте си я.

В просторния кабинет на Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей, цареше тишина. Всички бяха пристигнали: Берил Дарлинг, общ консултант на музея; Джоузефин Роко, „Връзки с обществеността“; Хюго Менцес. Краткият списък с най-доверените служители на Колъпи. Всички бяха седнали и го гледаха, чакайки да започне.

Най-сетне той положи ръка върху облицованото си с кожа бюро и спря погледа си върху тях, един по един.

— Нито веднъж по време на дългата си история – подзе директорът, – тази институция не се е сблъсквала с криза в такива размери. Нито веднъж.