Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Тя се настани зад бюрото си и се зае да отваря писмата, когато на вратата се почука.

— Влезте! – каза тя, питайки се кой може да е толкова рано – часът бе едва осем.

На прага се появи Менцес, сините му очи бяха разтревожени, челото – смръщено.

— Може ли? – попита той и кимна към свободния стол.

— Заповядайте.

Той влезе и седна, като кръстоса крака.

— Не си виждала Ейдриън, нали?

— Не. Но все още е много рано, може би не е дошъл.

— Точно в това е проблемът. Дошъл е: в три тази сутрин. Минал през охраната и влязъл в гробницата, както показва електронната му регистрация. После излязъл в три и половина и заключил след себе си. Странното е, че не е напуснал музея. Според охранителната система той все още се намира някъде тук, но не е нито в офиса си, нито в лабораторията. Всъщност не мога да го намеря никъде. Помислих си, че може да ти е казал нещо.

— Не, нищо. Имате ли представа защо е дошъл тук в три часа?

— Може да е искал да започне деня с летящ старт: както знаеш, в девет трябва да се заемем с пренасянето на последните експонати. Целият отдел „Изложби“, дърводелците и консерваторите са мобилизирани. Но Ейдриън го няма никакъв. Не мога да повярвам, че изчезна просто така.

— Ще се появи. Винаги е можело да се разчита на него.

— Надявам се.

— И аз се надявам – долетя друг глас.

Нора стреснато вдигна поглед. На вратата се бе изправил Уичърли и я гледаше.

Самият Менцес също изглеждаше стреснат, след което се усмихна с облекчение.

— Ето ви и вас. Тъкмо бях започнал да се притеснявам.

— Няма защо да се притеснявате за мен.

Менцес се надигна.

— Много добре. В такъв случай е било много шум за нищо. Ейдриън, бих желал да разменя дума-две с вас в кабинета си относно разположението на експонатите. Очаква ни дълъг ден.

— Имате ли нещо против да поговоря първо с Нора? Ще дойда при вас след няколко минути.

— Няма проблем. – Менцес излезе и затвори вратата след себе си.

Без да чака покана, Уичърли се разположи в освободения от Менцес стол. Нора изпита известно раздразнение.

Надяваше се, че няма да се наложи отново да търпи противното му поведение от миналата седмица.

Когато той заговори, гласът му беше натежал от сарказъм.

— Да не те е страх, че ще ти поднеса някоя неприятна интимна изненада?

— Нямам време за това, Ейдриън. Днес съм много заета, ти също. Така че просто остави.

— Не и след отвратителното ти държание.

— Моето отвратително държание? – Нора си пое въздух: не беше моментът за скандали. – Вратата се намира ето там. Използвай я, ако обичаш.

— Не и преди да изясним нещата.

Този път Нора се вгледа в Уичърли по-внимателно, обхваната от неясно чувство на тревога. Внезапно я порази колко уморен изглеждаше – дори не просто уморен, а изхабен. Лицето му бе бледо, под сините му очи имаше тъмни кръгове, а косата му бе разрошена и сплъстена. Изненадващо, винаги безупречните му костюм и вратовръзка сега бяха омачкани и раздърпани. По челото му се стичаха капчици пот.

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно! – Но докато говореше, лицето му се сгърчи в рязък спазъм.

— Ейдриън, наистина смятам, че се нуждаеш от почивка. Работиш прекалено много. – Тя се постара да запази тона си спокоен и хладен. Веднага щом той излезеше оттук, щеше да говори с Менцес и да му предложи да освободи Уичърли за деня. Колкото и да имаха нужда от експертното му мнение – въпреки гадното му поведение, трябваше да се признае, че приносът му е безценен – не можеха да си позволят провали точно преди откриването.

Лицето му отново се изкриви в ужасен мускулен спазъм, който преобрази красивите му черти в кратка, но противна гримаса.

— Защо ми зададе този въпрос, Нора? Не ти ли изглеждам добре?

Гласът му се повиши. Тя забеляза, че ръцете му стискат облегалките на стола толкова силно, че ноктите оставяха бразди по тапицерията.

Нора се изправи.

— Знаеш ли какво, като си помисля колко труд хвърли, смятам, че си заслужил един свободен ден. – Реши, че няма нужда да се допитва до Менцес: все пак тя бе кураторът, който отговаряше за шоуто и беше нейно право да го освободи. Уичърли съвсем видимо не бе в състояние да ръководи пренасянето на експонати на стойност милиони долари.

Последва нов противен тик.

— Все още не си ми отговорила на въпроса.

— Изтощен си, това е всичко. Давам ти почивка за днес. И това не е по избор, Ейдриън. Искам да се прибереш вкъщи и да си отдъхнеш.

— Не било по избор? Откога ми стана шеф?