Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Усмивката на Кофи се разшири. Това бе добре; дошъл бе моментът на унижението на един омразен съперник, за който повечето хора можеха само да мечтаят.

— Забележителна работа, Спенсър! Нали мога да ви наричам Спенсър? Единствена по рода си, бих могъл дори да кажа.

Кофи чакаше признанието, за което сега бе уверен, че скоро ще последва. Нещастното копеле си мислеше, че като го ласкае, ще спечели симпатията му. Така правеха всички: Ау, колко сте умен, че ме хванахте! Направи жест на Рабинър да се приближи повече с магнитофона, за да не изпусне нито дума. Красотата на ситуацията се състоеше в това, че Пендъргаст само си копаеше по-дълбок гроб. Нямаше да има милост дори след пълни самопризнания: не и за човека, отговорен за смъртта на един топ-агент на ФБР. Самопризнанието само щеше да му спести десет години обжалване на смъртната присъда, това бе всичко.

— Имах късмета да наблюдавам лично част от работата ви. Като например вашето представяне по време на онази ужасна нощ на музейните убийства преди много години, когато ръководехте подвижния команден пункт. Беше наистина незабравимо.

Кофи изпита известно безпокойство. Не си спомняше твърде добре въпросната отвратителна нощ – за да бъдем честни, тя не беше върхът в кариерата му. Но, в крайна сметка, може би пак бе твърде строг към себе си, както обикновено.

— Спомените ми оттогава са ярки – продължаваше Пендъргаст. – Намирахте се в самия водовъртеж на събитията, крещяхте заповеди, нервите ви сякаш бяха от стомана.

Кофи запристъпва от крак на крак. Искаше му се мъжът най-сетне да премине към самопризнанията. Разговорът ставаше малко сълзливо-сантиментален. Жалко беше да го гледа колко бързо бе смъкнат на колене.

— Наистина се почувствах зле от това, което стана после. Не заслужавахте онова преместване в Уейко. Не беше честно. А после, когато сбъркахте онзи тийнейджър, който си носеше вкъщи морската котка – подарък за рождения ден – с терорист от сектата „Давидова клонка“ – е, това би могло да се случи всекиму. За щастие, първият ви изстрел пропусна целта и партньорът ви успя да ви озапти, преди да повторите… Макар че вероятно младежът не е бил в особена опасност, тъй като, както разбирам, сте се класирал последен в часовете по стрелба с огнестрелно оръжие в Академията.

Преходът бе станал толкова гладко, без тонът на Пендъргаст да промени хленчещата си раболепност, че на Кофи му бе нужно известно време да осъзнае, че изобилните похвали са преминали в нещо различно. Сподавеният смях на пазача зад гърба му го жегна.

— Случи се да участвам в едно проучване на Бюрото за полевата служба в Уейко тъкмо по времето, когато тя се намираше под вашата благотворна опека. Изглежда ръководеният от вас филиал се радваше на първенство в няколко списъка. Като например: най-малък брой разрешени случаи за последните три години; най-голям брой агенти, подали молби за преместване; най-много вътрешни разследвания за некомпетентност или нарушаване на етичния кодекс. Би могло да се поспори по въпроса дали преместването ви обратно в Ню Йорк можеше да стане в по-подходящ момент. Страхотно е да имаш за тъст бивш сенатор, нали, Спенсър?

Кофи се обърна към Рабинър и произнесе колкото е възможно по-спокойно:

— Изключи го.

— Да, сър.

Пендъргаст не спираше, макар и тонът му да бе преминал в хладен сарказъм.

— Между другото, как понесохте терапията на постравматичния стрес, в който бяхте изпаднал? Доколкото разбрах, са разработили нов подход, който върши чудеса.

Кофи направи знак на пазача и като се опитваше да прозвучи равнодушно, заяви:

— Както виждам, по-нататъшният разпит на затворника е безсмислен. Отворете вратата, ако обичате.

Докато гардът отвън се суетеше с ключовете, Пендъргаст продължи да говори:

— В друг ред на мисли, като знам за голямата ви страст към литературата, ви препоръчвам великолепната Шекспирова комедия „Много шум за нищо“. И по-конкретно обърнете внимание на образа на началника на градската стража Кучидрян. От него можете да научите много, Спенсър. Много.

Вратата на килията се отвори. Кофи изгледа двамата пазачи, чиито изражения останаха усърдно неутрални, после, като изправи гръб, тръгна надолу по коридора, а Рабинър и гардовете го последваха безмълвно.

Пътят към офиса на Имхоф в едно слънчево крило на административната сграда отне почти десет минути обикаляне из безкрайните коридори. През това време цветът почти се бе върнал на лицето на Кофи.