Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

При първата врата отново се спря, очите му се заковаха почти против волята върху огромното Око на Хор и йероглифите отдолу. Нека Амут погълне сърцето на всеки, който пристъпи този праг. Беше съвсем стандартно проклятие; той бе влизал в стотици гробници при подобна заплаха и това никога не го бе притеснявало. Но образът на Амут на срещуположната стена изглеждаше необичайно отвратителен, а и да не забравяме странната, тъмна история на този гроб, наред с неприятностите около Липър…

Древните египтяни вярвали в магическите сили на заклинанията и рисунките, изписани по стените на гробниците, особено на тези от Книгата на мъртвите. Те не били просто декорация, а притежавали мощ, срещу която живите били безпомощни. Изследвайки Египет толкова дълго, учейки се да чете йероглифите гладко, потапяйки се в тази древна култура Уичърли сам бе започнал да вярва в тях. Разбира се, това бяха глупости, но от определен момент нататък бе започнал да ги разбира толкова пълно, че почти му изглеждаха реални.

Във всеки случай никога не му бяха изглеждали по-реални, отколкото в момента: и най-вече гротескното изображение на Амут с ужасните крокодилски челюсти и лъскавата, покрита с люспи глава, която преминаваше в тяло на леопард със задни крайници на хипопотам. Именно те изглеждаха най-гнусни от всичко: подпухнала безформена маса. И трите животни, знаеше Уичърли, представлявали убийствена заплаха за хората по времената на фараоните и предизвиквали силен страх. Чудовищната смесица на трите заедно несъмнено съставлявала най-ужасното създание, което древните египтяни можели да си представят.

Като поклати глава и се насили да се изсмее презрително, Уичърли продължи нататък. Оставяше се на призраците на собствената си ерудиция, на всички тези смешни и глупави слухове, които се носеха из музея. В крайна сметка това не беше някоя изгубена гробница в пустошта на Горен Нил; намираше се в един от най-големите и модерни градове на света. Даже можеше да чуе далечния приглушен грохот на метрото. Това го раздразни: въпреки всичките им усилия така и не бяха успели напълно да изолират звука от влаковете.

Той прекоси кладенеца и вдигна очи към гъсто изписаните йероглифи от Книгата на мъртвите. Очите му се спряха на странния надпис, който така нехайно бе подминал по време на първото си идване:

Мястото , което е запечатано. Онова, което лежи под затвореното място, се преражда чрез душата Ба, която е в него; онова, което броди в затвореното място, не е обладано от душата Ба. Чрез Окото на Хор ще бъда спасен или прокълнат, о, велики боже Озирис.

Както повечето послания от Книгата на мъртвите, и това беше твърде неясно. Но когато го прочете повторно, усети, че смисълът започна да му се прояснява. Древните вярвали, че хората имат пет отделни души. Душата Ба изразявала великата сила и индивидуалност, която всеки притежавал: тази душа летяла напред-назад между гроба и подземния свят и представлявала средството, чрез което починалите се свързвали с отвъдното. Но душата Ба трябвало да се слива с мумифицираното тяло всяка нощ, в противен случай починалият щял да умре отново – този път завинаги.

Откъсът, както се струваше на Уичърли, намекваше, че онези, които нахлуят в запечатаното място – гробницата – ще бъдат лишени от своята душа Ба и по този начин – прокълнати от Окото на Хор. В Древен Египет смятали умопомрачените за хора, които някак са загубили своята душа Ба. С други думи онези, които осквернят гроба, щяха да полудеят.

Уичърли потръпна. Не беше ли се случило точно това на онзи нещастник Липър?

Внезапно той се разсмя високо, гласът му отекваше неприятно в затвореното пространство. Какво го прихващаше? Ставаше суеверен като проклет ирландец. Той отново поклати глава, този път по-решително и продължи към вътрешността на гробницата. Чакаше го работа. Трябваше да изпълни специалното поръчение на д-р Менцес.

Нора отключи вратата на кабинета си, остави лаптопа и пощата върху бюрото, свали палтото си и го закачи. Беше студена, слънчева мартенска утрин и жълтеникавата светлина се процеждаше през прозореца, като браздеше със златни ивици гърбовете на книгите по лавиците на отсрещната стена.

Още четири дни до откриването, помисли си тя със задоволство. И след това щеше да се върне към своите глинени чирепи – и към съпруга си Бил. Поради дългите часове, които прекарваше в музея, любовният им живот толкова бе замрял напоследък, че той дори вече не си правеше труд да се оплаква. Още четири дни. Приготовленията бяха дълги и напрегнати дори по музейните стандарти, но почти приключваха. А и кой знае, можеше пък да се окаже, че откриването ще е забавно. Щеше да вземе Бил, той толкова си падаше по доброто хапване – а музеят, при всичките си недостатъци, знаеше как се прави парти.