Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Ясно. – Хейуърд се консултира с бележките си. После се облегна напред и натисна копчето на интеркома. – Джей Липър?

Главата продължаваше да описва бавни кръгове.

— Джей? Чуваш ли ме?

Дали долови някакво колебание? Хейуърд меко заговори по интеркома.

— Джей? Казвам се Лора Хейуърд. Тук съм, за да ти помогна. Аз съм твоя приятелка.

Той не спираше бавните си движения.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи в музея, Джей?

Нищо не последва. По езика му се стече голяма капка слюнка и капна на пода.

Хейуърд се отдръпна и погледна към лекаря.

— Родителите му идваха ли?

Синг кимна.

— Да. Сцената определено беше болезнена.

— Той реагираше ли?

— Това бе единственият случай, в който показа някаква реакция, и то съвсем за кратко. Измъкна се от вътрешния си свят за по-малко от две секунди.

— Какво каза?

— „Това не съм аз“.

— „Това не съм аз“? Имате ли някаква представа какво е имал предвид?

— Ами… Предполагам, че пази някакъв блед спомен за това какъв е бил, наред с неясното осъзнаване за това в какво се е превърнал.

— Какво се случи после?

Синг изглеждаше объркан.

— Внезапно стана агресивен. Каза, че ще ги убие и двамата и… че ще им изтръгне вътрешностите. Наложи се да го седираме допълнително.

Хейуърд задържа погледа си върху него. След това замислено се обърна отново към Липър. Главата му продължаваше бавната си орбита, а стъклените му очи гледаха някъде в небитието.

— Сби се с Карлос Лакара – каза Имхоф на специален агент Кофи, докато вървяха по дългите ехтящи коридори на Херкмур.

— Приятелите на Лакара се включиха и докато гардовете успеят да ги разтърват, настъпиха известни усложнения.

Кофи и Рабинър слушаха разказа за днешните събития. Двама пазачи от затвора, които вървяха зад тях, допълваха антуража. Завиха зад ъгъла и поеха по друг дълъг коридор.

— Що за усложнения?

— Лакара е мъртъв – каза директорът. – Счупен врат. Не знаем какво точно е станало – поне не още. Никой от затворниците не иска да говори.

Кофи кимна.

— Вашият човек доста са го поошмулили – леко сътресение на мозъка, контузии, натъртен бъбрек, две счупени ребра и плитка прободна рана.

— Прободна рана?

— Изглежда някой го е наръгал с кол. Това беше единственото оръжие, което открихме на мястото на боя. Като цяло има късмет, че е жив. – Имхоф се прокашля деликатно и добави: – Определено не изглеждаше като побойник.

— Върнахте го обратно в килията му, както наредих, нали?

— Да. Докторът не остана доволен.

Преминаха през една охраняема врата и Имхоф им повика асансьора.

— При всички положения – рече той, – предполагам, че вече ще бъде много по-склонен да сътрудничи при разпит.

— Не сте му давали болкоуспокояващи, нали? – попита Кофи щом асансьорът звънна и се отвори.

— Тук в Херкмур обикновено не даваме болкоуспокояващи за щяло и нещяло – нали разбирате, заради опасността от потенциална злоупотреба и така нататък.

— Хубаво. Не искаме да си губим времето с един клюмнал зеленчук.

Изкачиха се до третия етаж, Имхоф прокара магнитната си карта, набра някакъв код и металните врати се отвориха, разкривайки един бетонен коридор, боядисан в студено бяло, от двете страни, на който се редяха бели врати. Всяка имаше малко квадратно прозорче.

— Единичните килии на Херкмур – обяви Имфох. – Той е в 44-а. Обикновено бих го придружил до стаята за посетители, но в момента не може да се каже, че е особено подвижен.

— И бездруго предпочитам да говоря с него в килията. С пазачите под ръка, разбира се… В случай, че стане агресивен.

— Вероятността за това е твърде малка. – Имхоф се приближи и сподави гласа си. – Не бих искал да ви казвам как да си вършите работата, агент Кофи, но ако питате мен, всяко подхвърляне, че може да се разходи пак из двор 4, ще му развърже езика на секундата.

Кофи кимна.

Приближиха се към една от вратите и гардовете неколкократно почукаха по нея с палките си.

— Наконтете се, имате посетител!

Дран, дран, ехтяха палките по вратата. Единият пазач се отдръпна, а другият отключи и надникна вътре.

— Чисто е – рече той.

Първият прибра оръжието си и пристъпи в помещението.

— Колко време ви е нужно? – попита Имхоф.

— Един час би трябвало да е достатъчен. Ще кажа на пазачите да ви повикат, когато свършим.

Кофи изчака Имхоф да си тръгне, след което пристъпи в тясната килия, последван от Рабинър. Вторият пазач заключи вратата отвън и остана на пост.