Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Смитбак бръкна в кожената раница и извади специална отвертка. Пет минути по-късно бе развинтил поддържащите болтове от едната страна. Дръпна рязко резето и отвори зле изкривената врата. Миг след това вече бе вътре.

Спря се за момент, като търкаше ръце. В стаята бе топло

— парното още работеше. Намираше се в типичната за крайбрежните вили всекидневна – с удобни ракитови мебели, тук-таме тъкани килимчета, маса за шах, голямо пиано в единия ъгъл и широка камина, зидана от объл камък, на отсрещната стена. Светлината бе странно зеленикава поради особените стъкла на прозорците.

Какво търсеше? Не бе сигурен. Може би някакво указание къде би могъл да е Диоген или пък под каква самоличност се крие. Обхвана го моментно чувство на тревога, докато се питаше как въобще би могъл да намери нещо, което полицията е пропуснала, или по-лошо – нещо, което самият Диоген е недогледал. Разбира се, престъпникът бе бързал, оставяйки сума ти оборудване и достатъчно улики, за да може да бъде идентифициран като извършител на диамантения обир. Но въпреки това той бе доказал, че е не просто изключително интелигентен, но също и извънредно предпазлив. Диоген не беше от онези, които имаха навика да допускат грешки.

Като се придвижваше безшумно, Смитбак мина под един свод и се озова в трапезарията – красиво облицовано в дъбово дърво помещение, в центъра, на което имаше тежка маса и изкусно резбовани столове. По тъмночервените стени висяха картини и гравюри. Една врата в отсрещния край водеше към малката кухничка – също като останалите стаи безупречно чиста. Полицаите едва ли бяха минали прахосмукачка из къщата; явно това бе обичайният вид, в който Диоген я поддържаше.

Смитбак се върна в дневната, завъртя се из нея, приближи до пианото, чукна няколко клавиша. Тонът му бе отличен, беше настроено, а чукчетата работеха гладко.

Ето това все пак беше нещо: Диоген свиреше на пиано.

Разгледа отворените ноти на статива: Шуберт, опус 90. Под него – „ Clair de Lune “ на Дебюси и няколко ноктюрни от Шопен. Собственикът на къщата очевидно бе сравнително напреднал, макар и не на равнището на концертиращ пианист.

До пианото се издигаше друга арка, която водеше в библиотеката. Тази стая бе необяснимо разхвърляна. По рафтовете имаше липсващи книги, книги лежаха и по пода, някои – отворени. Килимът бе набран и загънат от единия край. На пода се въргаляше счупена настолна лампа. Средата на помещението бе доминирана от масивна маса, покрита с черно кадифе. Над нея имаше редица ярки, вградени в тавана, лампички.

В единия ъгъл Смитбак зърна нещо, което предизвика тръпки по гърба му: голяма наковалня от неръждаема стомана. Близо до нея се въргаляха няколко омачкани парцала и един странен чук, изработен от сив лъскав метал – титан може би.

Смитбак излезе от библиотеката и се изкачи по дървените стълби. Те завършваха с площадка, от която тръгваше дълъг коридор, по чиито стени висяха картини с морски пейзажи. На една масичка клечеше дребна препарирана маймунка. На друга се виждаше стъклена топка, от онези, в които вали сняг като ги обърнеш, в която имаше дръвче с клони, отрупани с пеперуди.

Вратите към всички стаи бяха отворени.

Смитбак влезе право в тази, която се намираше най-близо до стълбището и осъзна, че сигурно точно тук Виола Маскелене е била държана като затворничка. Леглото беше в безпорядък, на пода лежеше строшена чаша, някой бе обелил тапета на едната стена, разкривайки метала отдолу.

Метал. Смитбак се наведе и внимателно обели още от тапета. Стените бяха направени от солидна стомана.

Той отново потръпна, внезапно обзет от призрачно чувство на тревога. Прозорецът имаше същия синкаво-зелен оттенък като тези на долния етаж и бе преграден с решетки. Вратата – следващото нещо, което разгледа – бе изключително тежка, също стоманена и се движеше безшумно на огромните си панти. Смитбак огледа ключалката – извънредно масивна конструкция от месинг и неръждаема стомана.

Нервността му се усили. Ами ако Диоген вземе, че се върне? Но не, разбира се, че нямаше да се върне – би било лудост. Освен ако в къщата нямаше нещо, което е забравил…

Набързо обиколи останалите спални. Извади отвертката и обели тапета на друго място. Отдолу пак се откри метал.

Дали Диоген не бе планирал да държи повече от един заложник тук? Или бе укрепил къщата, за да послужи на някакъв друг зловещ замисъл?

Смитбак се спусна по стълбите, сърцето му биеше силно. От това проклето място го полазваха тръпки. Денят се бе оказал чиста загуба на време: беше дошъл в Изворите без истински план, без да търси нещо конкретно. Помисли си, че сигурно ще е разумно да си води бележки – но за какво? А може би просто трябваше да забрави цялата шантава идея и да иде да види как е Марго Грийн. Така и така се намираше извън града. Но всъщност това щеше да е поредното безсмислено пътуване – състоянието й рязко се бе влошило, както бе чул, беше изпаднала в кома и не реагираше…