Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Градчето, скъпа ми Лавиния, е малко и с нищо незабележително, но не и напълно лишено от атмосфера – рече Смитбак. – Ще ми се да можеше да го зърнеш.

— След сто и петдесет метра завийте вдясно по „Главър’с Бокс Роуд“ – прозвуча невъзмутимият отговор.

— С глас като твоя би могла да натрупаш страхотни пари в бизнеса със секс-телефони, знаеш ли? – Той бе доволен, че Лавиния е само един глас от таблото. GPS-системата на колата не би могла да разбере колко нервен и напрегнат се чувстваше.

Озова се на широк песъчлив крайбрежен път, от двете страни, на който се нижеха плажни къщички и мършави борове, редуващи се с хилави шубраци и блатни треви. Отляво лъщеше оловната повърхност на залива Гардинърс Бей. От дясната страна на пътя имаше мръсно пристанище, затворено през зимния сезон.

— След деветдесет метра ще достигнете дестинацията си.

Смитбак намали скоростта. Напред започваше песъчлива алея, която се виеше между редките дъбове и свършваше пред покрития с морски чакъл двор на една сива къща. Посред алеята се разхождаха полицейски коне, но наоколо нямаше и следа от служителите на реда. Къщата бе заключена и тъмна.

Пътят зави край още няколко вили и свърши с уширен участък. Една табела оповестяваше на новодошлите, че се намират край обществен плаж. Смитбак паркира отсреща – неговата кола беше единствена – и излезе, вдъхвайки дълбоко от свежия хладен въздух. Вдигна ципа на якето си, за да се предпази от влажния вятър, метна раницата си на гръб, вдигна един камък от земята, мушна го в джоба си и пое към плажа. Кротките вълни се плискаха с тих съсък по брега в постоянен ритъм. Разхождайки се небрежно, Смитбак взе няколко лъскави мидички, хвърли ги обратно и като тътреше кецове по пясъка, продължи да се спуска към плажната ивица.

Вилите се издигаха непосредствено след началото на обраслите в трева дюни: ниски постройки в колониален стил, заобиколени със сивкави обли камъчета, с бели первази на прозорците, тихи и залостени за през зимата. Къщата, която той търсеше, се разпознаваше лесно: парчетата яркожълта полицейска лента все още се вееха по колчетата, забити из занемарения двор. Бе голяма, в стила на двайсетте, с дъски, посивели и нахапани от дъжд и вятър, с насмолен покрив, просторна веранда с изглед към морето и два фронтона. Смитбак я подмина, без да забележи никакъв знак за присъствието на властите. Като продължаваше безгрижно да подритва камъчетата по пясъка, той продължи между дюните, прескочи един плет, мушна се под полицейската лента и на бегом прекоси двора. Спря се в сянката край стената.

Там, скрит от погледите на евентуални минувачи благодарение на един полуизсъхнал тис, той нахлузи чифт ръкавици. Къщата, разбира се, щеше да е заключена. Смитбак заобиколи предпазливо, докато се добра до задната врата и надникна през прозорчето. Успя да огледа кухнята – спретната, старомодна, без обичайните тенджери и лъжици.

Извади камъка от джоба си заедно с една носна кърпа. Замота я около него и халоса стъклото.

Нищо не се случи. Той удари по-силно, този път произвеждайки доста осезаем шум, но прозорецът упорито не желаеше да се строши.

Огледа стъклото по-отблизо и забеляза нещо необичайно: беше дебело и имаше синьо-зелен оттенък, освен това рамката не бе от дърво, а метална.

Устойчив на куршуми прозорец?

Кой знае защо Смитбак не остана изненадан. Диоген бе спретнал дома си според специфичните си нужди – бе направил къщата непревземаема отвън и непозволяваща бягство отвътре.

Спря и се замисли, като се надяваше, че не е бил три часа път напразно. Диоген със сигурност бе помислил за всичко – как не си бе дал сметка за това по-рано! Безсмислено беше да проверява за слабости – такива нямаше да има.

От друга страна, може би полицаите бяха забравили да затворят някоя врата.

Като се възползва от прикритието на храсталака, Смитбак се прокрадна обратно към предната веранда. Пред входа минаваше полицейска лента. Той скочи леко на верандата, увери се, че пътят с чист, след което се зае да огледа вратата. Ето как ченгетата бяха проникнали вътре: рамката бе изкривена под натиска на лостове, ключалката – разбита. Изглеждаше като че ли е била употребена доста сила. Тъй като бяха счупили ключалката, полицаите бяха сложили катинар, който получи специално внимание от страна на Смитбак. Направен бе от закалена стомана, твърде дебел, за да може да се строши с обикновени клещи; за сметка на това резето бе монтирано в прясно пробити в металната врата дупки.