Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Достатъчно! – Фекто пристъпи напред, дръпна един от бандитите за яката и перна друг през ухото с палката си. – Веднага престанете!

Дойл и останалите пазачи се присъединиха. За по-малко от трийсет секунди затворниците бяха озаптени. Специалният затворник лежеше по гръб в безсъзнание, кръвта покриваше лицето му в поразителен контраст с бледата му кожа, панталоните му бяха почти съдрани на кръста, а ризата – разцепена отстрани.

Един от бандата виеше истерично някъде изотзад.

— Скивахте ли какво направи тоя луд скапаняк? Видяхте ли го, бе хора?!

— Какво става там, Фекто? – долетя гласът на директора по радиостанцията. – За какво е това сбиване?

Все едно че не знаеш.

— Новият пострада, сър.

— Какво му се е случило?

— Трябват ни парамедици! – крещеше един от пазачите.

— Поне трима затворници са много зле! Парамедиците!

— Фекто, там ли сте? – прозвуча строгият глас на Имхоф.

— Да, новият затворник е ранен. Но не знам колко сериозно.

— Разбери.

— Да, сър.

— И още нещо: искам медицинският екип да се заеме първо с него. Ясно?

— Тъй вярно, сър.

Фекто се огледа. Къде, по дяволите, беше Почо?

В този момент видя сгърченото тяло на Лакара да лежи неподвижно в един от ъглите на двора.

— О, боже! – възкликна Фекто. – Къде са тези парамедици? Веднага ги докарайте тук!

— Кучи син! – продължаваше да ехти истеричният глас.

— Видяхте ли го какво направи?

— Заемете се с останалите – нареди Фекто. – Чухте ли ме? Сложете им белезниците и ги разкарайте оттук.

Тази заповед бе ненужна. Онези членове на бандата, които все още можеха да стоят изправени, вече бяха изпратени вътре. Крясъците заглъхнаха, остана да се чува само тихото скимтене на един от ранените. Лакара лежеше в гротескна имитация на богомолец, с колене и лице зарити в снега и глава, изкривена под неестествен ъгъл. Неподвижността му ужасяваше Фекто повече от всичко.

Парамедиците най-сетне пристигнаха заедно с две носилки на колела.

Фекто посочи към специалния затворник.

— Директорът иска да се погрижите първо за него.

— Ами онзи там? – Парамедиците бяха фиксирали ужасените си очи върху Лакара.

— Първо се погрижете за новия.

Дори когато се заеха с него, Фекто продължи да се взира към Лакара. В този момент тялото на испанеца започна да се свлича като в каданс, наклони се на една страна и остана така, неподвижно, ухиленото лице и широко отворените очи бяха обърнати към небето.

Фекто надигна радиостанцията към устните си, чудейки се какво би трябвало да каже на директора. Едно нещо беше ясно: Почо Лакара едва ли щеше да си играе повече с белите момчета.

В този студен мартенски ден източен Лонг Айлънд не приличаше твърде на игралния салон на богатите и известните, за какъвто минаваше. Или поне такова бе впечатлението на Смитбак, докато пътуваше край поредното кално картофено поле, сред което бавно се поклащаше дръгливо стадо крави.

След срещата си с Хейуърд Смитбак бе извадил всички зайци от журналистическия си цилиндър, само и само да научи нещо повече за Диоген. Беше написал куп многозначителни статии, които намекваха за предстоящи пробиви в разследването и провокираха полицията да му подаде някой жокер. Беше душил около музея като задаваше въпроси и разпространяваше слухове. Нищо. Пендъргаст си оставаше в затвора по обвинение в убийство, а – което беше също толкова лошо – Диоген напълно се бе покрил. Представата за брата на Пендъргаст на свобода, несъмнено кроящ някой нов удар, едновременно ядосваше и плашеше Смитбак.

Не бе съвсем сигурен кога точно му бе дошла идеята. Но беше дошла… И сега той пътуваше на изток, на път за една къща, която се надяваше – много горещо се надяваше – да намери празна.

Най-вероятно нямаше да открие нищо. В крайна сметка какво би могло да е това, което той да открие, а полицията – не. Но това бе единственото, което все още можеше да направи.

— След сто и петдесет метра завийте надясно по „Спрингс роуд“ – долетя мелодичен женски глас откъм таблото.

— Благодаря, Лавиния, скъпа – каза Смитбак със самоувереност, каквато не чувстваше.

— Завийте надясно по „Спрингс роуд“.

Смитбак се подчини, поемайки по един тесен път с напукана настилка, притиснат между поредните картофени нивя, плажни къщички със спуснати капаци и дървета с оголени клони. Отвъд тях лежеше блатиста местност, обрасла с остри жълтеникави треви. Отмина една полуизгнила дървена табела, която се бе килнала живописно. „Добре дошли в Изворите“, пишеше на нея. Това бе едно непретенциозно кътче от Лонг Айлънд, из което, макар и едва доловимо, се носеше мирис на пари.