Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Не пушиш – повтори той. – Това е много здравословно.

— Едно време си позволявах по някоя пура от време навреме, но ги отказах, когато един мой приятел се разболя от рак. Горкият човек, наложи се да му отрежат почти цялата долна челюст.

При тези думи главата на Лакара се изви към него като на забавен кадър.

— Сигурно мутрата му е изглеждала доста грозна след това.

— Изумително е какво може да постигне пластичната хирургия в наши дни.

Лакара се извърна.

— Хей, чу ли това, Раф? Тоя сладур си има приятел без уста.

Като по даден знак бандата на Почо се задвижи – всички, с изключение на мъжа с топката. Започнаха да го обграждат като вълци.

— Сега смятам да продължа разходката си – заяви затворникът и пое в срещуположната посока.

Лакара направи крачка и блокира пътя му.

Затворникът се спря и фиксира сребристите си очи върху него. После каза нещо много тихо, което Фекто не успя да чуе.

Лакара не помръдна и не погледна затворника. След малко отговори.

— И какво е то?

Сега затворникът заговори по-ясно.

— Надявам се да не направиш втората най-сериозна грешка в живота си.

— За какво, по дяволите, говориш? Каква втора грешка? Коя е първата?

— Убийството на трите невинни деца.

Последва наелектризирана тишина. Фекто се размърда, потресен от това, което бе чул. Затворникът беше нарушил едно от най-светите правила на затворническия живот – и нещо по-лошо, беше го сторил с Почо Лакара. Откъде изобщо го познаваше? Беше в единична килия от самото си идване. Фекто се напрегна. Нещо ужасно щеше да се случи, и то много скоро.

Лакара се усмихна, като го погледна за първи път, разкривайки още жълти зъби, след което се изхрачи върху обувката на новодошлия.

— Къде чу за това? – попита той кротко.

— Но преди да ги убиеш ги завърза – какъв голям и смел мачо си ти! Не би искал едно седемгодишно момиче да ти одраска красивото лице, нали, Почо?

Фекто не вярваше на очите си. Този тип със сигурност мечтаеше да умре. Момчетата на Лакара изглеждаха също толкова потресени, несигурни как да реагират, в очакване на някакъв сигнал.

Почо започна да се смее: тежък хриплив смях, изпълнен със заплаха.

— Хей, Раф – подвикна той през рамо. – Имам чувството, че този кучи син не ме харесва , представяш ли си?

Раф се приближи.

— Сериозно ли?

Затворникът не каза нищо. Останалите от глутницата стесниха пръстена. Фекто усети, че сърцето му бие тежко.

— Нараняваш чувствата ми, човече – просъска Почо към затворника.

— Наистина – долетя отговорът. – Що ли за чувства са това?

Почо се отмести и Раф се приближи бавно и небрежно, след което бързо като пружина на капан юмрукът му отскочи към корема на затворника.

Тайнственият мъж се завъртя като вихрушка, единият му крак излетя напред и в следващия миг Раф лежеше прегънат на две върху земята. После повърна.

— Кротко – изкрещя им Фекто отгоре и извади радиостанцията си да повика Дойл.

Останалите се хвърлиха напред, а Почо ги остави да свършат мръсната работа. Докато гледаше, Фекто се удивляваше все повече – затворникът се движеше по-светкавично отколкото той бе вярвал, че е възможно, в танца на някакво бойно изкуство, за което никога не бе чувал – но все пак мъжът беше сам срещу шестима главорези, прекарали целия си живот в улични сбивания; никой не можеше да се изправи срещу такова нещо. Колкото до тях самите, те бяха толкова изненадани от действията на непознатия, че временно се оттеглиха. Край Раф се превиваше още един, зашеметен от удар под брадичката.

Фекто се обърна и се спусна по пасажа, крещейки в радиостанцията за подкрепление. В никакъв случай не се канеше да оправя тази бъркотия единствено с помощта на Дойл.

Гласът на Лакара се извиси:

— Ще оставите ли този жалък копелдак да ви нарита?!

Останалите се раздвижиха. Един направи рязко движение и затворникът се извъртя, но това бе само финт, така че друг да го нападне в гръб, а трети да замахне към корема му – този път в сполучлив опит. В следващия миг всички се нахвърлиха отгоре му с вдигнати юмруци и затворникът се запревива под дъжд от удари.

Фекто се втурна през горния портал, без вече да вижда двора, спусна се по стълбите, отключи още една врата и се понесе по коридора. Дойл тъкмо пристигаше заедно с подкрепление от четирима пазачи, които тичаха откъм кулата с извадени палки. Фекто отключи двойните врати към двора и гардовете нахлуха вътре.

— Хей! Спрете веднага! – изкрещя той, носейки се към малката групичка в средата на двора, струпана над някаква невидима фигура на земята, върху която се изсипваха непрестанни ритници. Отстрани лежаха още двама мъже, а самият Лакара сякаш беше изчезнал.