Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Какво? – успя да промълви тя.

— Ти би се влюбила в тази стая.

Констанс преглътна, неспособна да формулира някакъв отговор.

Той срещна очите й.

— Подаръците, които ти донесох последния път. Книгите и останалите неща… Отвори ли ги?

Тя кимна.

— Добре. Те ще ти разкрият, че съществуват и други светове – благоуханни светове, пълни с чудеса и очарование, които чакат да им се насладиш. Монте Карло. Венеция. Париж. Виена. Или, ако предпочиташ: Катманду, Кайро, Мачу Пикчу. – Диоген направи жест, обхващащ подвързаните с кожа книги по стените наоколо. – Виж томовете, които те заобикалят. Бъниън. Милтън. Бейкън. Вергилий. Трезви моралисти до един. Нима орхидеята може да разцъфти, ако я поливат с хинин? – Той погали с пръст стихосбирката на Ахматова. – Ето причината да ти чета поезия тази вечер: да ти помогна да разбереш, че сенките, с които си се обградила, не трябва непременно да бъдат монохроматични.

Диоген избра друг тънък том от купчината до себе си.

— Чела ли си някога Теодор Рьотке?

Констанс поклати глава.

— О! В такъв случай си на път да изпиташ едно прелестно, непознато удоволствие. – Той разгърна книгата, прелисти я и зачете на глас.

Аз вярвам, че са нежни мъртвите. Ще се целунем ли?…

Докато слушаше, Констанс усети как едно ново, неочаквано чувство разцъфтява дълбоко в нея: нещо смътно доловено в ефимерни сънища и все пак непознато, нещо великолепно и забранено.

И пеем заедно; и пеем – устни срещу жадни устни…

Тя рязко се надигна от стола. Мишлето в джоба на престилката й се размърда изненадано.

— Часът е по-напреднал, отколкото си давах сметка – промълви тя с треперещ глас. – Струва ми се, че е време да си вървиш.

Диоген я обхвана с топлия си благ поглед. После спокойно затвори книгата и се изправи.

— Да, така би било най-добре – рече той. – Мърморкото Рен скоро ще се прибере. Не ще му се понрави да ме намери тук – нито на него, нито на някой от другите ти надзиратели, Д’Агоста и Проктър.

Констанс усети, че се изчервява и се ядоса на себе си.

Диоген кимна към дивана.

— Оставям ти и другите томчета. Лека нощ, скъпа моя Констанс.

След това пристъпи напред и, преди тя да успее да реагира, се наведе, взе ръката й и я поднесе към устните си.

Жестът бе съвършено официален, белег на най-добри обноски. Но при все това имаше нещо в начина, по който устните му се задържаха на милиметър от пръстите й – нещо в топлия дъх, галещ кожата й, което я накара да изтръпне от неудобство…

И после него вече го нямаше, внезапно, без нито дума, и в библиотеката не се чуваше друг звук, освен тихото пропукване на огъня.

Известно време Констанс стоя неподвижна, заслушана в собственото си ускорено дишане. Той не бе оставил нищо след себе си, нито дори дъх от парфюм – нищо, с изключение на малката купчинка книги на дивана.

Тя се приближи и взе най-горното томче. Бе изящно подвързано в коприна, обточено със златен кант и е ръчно гравиран форзац. Повъртя го в ръце като се наслаждаваше на прелестната мекота на подвързията.

След това рязко я върна върху купчината, взе недопитата чаша пастис и излезе от библиотеката. Отправи се към задното крило на имението, влезе в кухнята за прислугата и внимателно изми и подсуши чашата. После се върна при централното стълбище.

Старата къща тънеше в тишина. Проктър бе някъде навън, както напоследък бе станало обичайно – да помага на Ели Глин за изпълнението на плана; Д’Агоста беше наминал малко по-рано само за да се увери, че тя е в безопасност и си бе тръгнал почти незабавно. А „мърморкото Рен“ се намираше, както всякога по това време, в Нюйоркската обществена библиотека. Досадните му детегледачески задължения, слава Богу, се свеждаха само до часовете на деня. Нямаше смисъл да проверява дали предната врата все още е заключена – Констанс знаеше, че е.

Сега тя бавно слезе по стълбите до своите стаи на третия етаж. Нежно извади бялата мишка от джобчето си и я остави в клетката. После свали престилката и долните си дрехи и старателно ги сгъна. Обикновено веднага щеше да пристъпи към вечерния душ, да нахлузи набързо нощницата си и да почете час-два, преди да легне – в момента се бе захванала с Джонсъновите есета.

Но не и тази вечер. Тази вечер Констанс се отправи към банята и напълни огромната мраморна вана с гореща вода. После извади една красиво опакована в подаръчна хартия кутийка. Вътре имаше дузина малки стъклени бутилки с логото на един парижки производител на масла за баня: подарък от Диоген, оставен при последната му визита. Тя избра едно шишенце и изля съдържанието му във водата. Опияняващият аромат на лавандула и пачули изпълни въздуха.