Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— По онова време си мислех – вярвах, – че постъпвам правилно. Опитвах се да те предпазя от Диоген. Мислех си, че като се изнеса, ще мога да те държа далеч от опасността, но не си дадох сметка как ще изглеждат нещата в твоите очи… Всичко се случваше много бързо и нямах време да обмислям. Но оттогава насам разполагах с достатъчно време за мислене. Давам си сметка, че съм изглеждал като студенокръвно копеле, когато си тръгнах от теб без обяснение. Сигурно ти се е сторило, че не ти вярвам, но въобще не беше така… – Той се поколеба и прехапа устни. – Чуй ме – подзе отново. – Наистина искам да се съберем пак. Все още ме е грижа за теб. Убеден съм, че можем да се справим…

Гласът му секна отчаяно. Хейуърд продължаваше да чака.

— Както и да е, просто исках да кажа, че съжалявам.

— Считай го за казано.

Последва нова мъчителна пауза.

— Нещо друго? – попита Хейуърд.

Д’Агоста се размърда неловко. През процепите на щорите падаха ленти от слънчева светлина, които раираха костюма му.

— Ами… чух, че…

— Какво си чул?

— Че все още разследваш случая „Пендъргаст“.

— Сериозно? – рече тя хладно.

— Ами да. От един познат, който работи за Сингълтън. – Той отново се размърда. – Когато разбрах за това, то ми даде надежда. Надежда, че все още мога да ти помогна. Има неща, които не ти казах преди. Неща, на които бях сигурен, че няма да повярваш. Но ако наистина все още работиш по случая, след всичко, което стана… Е, помислих си, че може би ще се вслушаш в някои от тях. Нали знаеш, като допълнителни муниции.

Хейуърд запази лицето си безизразно, не желаеше да му дава нищо повече от пълна тишина. Изглеждаше поостарял, малко измъчен, но дрехите му бяха нови, а ризата – добре изгладена. За един кратък и болезнен миг се запита кой ли се грижи за него. Най-накрая заяви:

— Случаят е приключен.

— Официално да, но онзи мой приятел каза, че ти…

— Нямам представа какво си чул и въобще не ми пука. Би трябвало отдавна да си се научил да не се вслушваш в слуховете из отдела, разнасяни от тъй наречени приятели.

— Но, Лора…

— Наричай ме капитан Хейуърд, моля.

Нова пауза.

— Слушай, цялата работа – убийствата, диамантеният обир, отвличането – всичко бе дирижирано от Диоген. Това беше неговият план – всички се оказахме инструменти в ръцете на виртуозен музикант. Той уби онези хора и накрая натопи Пендъргаст. Открадна брилянтите, отвлече Виола Маскелене…

— Всичко това вече съм го чувала.

— Да, но има нещо, което не знаеш, което никога не съм ти казвал…

Хейуърд изпита порив на гняв, който почти разруши ледения й самоконтрол.

— Лейтенант Д’Агоста, определено не се радвам да чуя, че сте продължил да укривате информация от мен.

— Нямах това предвид…

— Много добре разбирам какво имате предвид.

— Слушай ме, по дяволите! Причината за отвличането на Виола Маскелене е, че тя и Пендъргаст… Те са влюбени.

— О, моля те!

— Присъствах, когато се срещнаха на Капрая миналата година. Той я разпитваше във връзка с разследването на Булард и изгубения Страдивариус. Когато се запознаха, видях, че помежду им припламна искра. Диоген някак е научил за това.

— Излизали ли са?

— Не точно. Но Диоген я примами тук, като използва името на Пендъргаст.

— Интересно, че тя изобщо не спомена за това в показанията си.

— Тя се опитваше да защити Пендъргаст и себе си. Ако излезе наяве, че между тях има нещо…

— След една кратка среща на някакъв остров.

Д’Агоста кимна.

— Точно така.

— Агент Пендъргаст и лейди Маскелене. Влюбени.

— Не мога да говоря със стопроцентова сигурност за силата на чувствата на Пендъргаст. Но колкото до Маскелене – да, убеден съм.

— И как именно Диоген е научил за тази трогателна любовна сага?

— Има само едно обяснение: докато се е грижил за възстановяване здравето на Пендъргаст в Италия, след като го е спасил от замъка на граф Фоско. Пендъргаст е бълнувал и може да е казал нещо. Тъй че виждаш ли, Диоген е отвлякъл Виола, за да е сигурен, че Пендъргаст ще бъде максимално разконцентриран точно в момента, когато е извършил диамантения обир.

Д’Агоста замълча. Хейуърд дълбоко си пое въздух и изчака да се поуспокои.

— Това – каза тя тихо, – е история, извадена от булеварден роман. В истинския живот нещата не стават така.

— Случилото се с нас не е кой знае колко по-различно.

— Случилото се с нас беше грешка, която се опитвам да забравя.

— Чуй ме, моля те, Лора…