Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Възраженията вече трептяха на устните й, но този път тя ги потисна. Усети как бялото мишле се размърда в джоба й и се наглася удобно за дрямка. Ръката й с дълги нежни пръсти несъзнателно погали джоба.

— Но аз вече съм ти говорил за онези години. За това как той се отнесе с мен. – Край дясната му ръка имаше чаша пастис [4] Високоалкохолно питие с дъх на анасон, от типа на нашата мастика. – Б.пр – преди малко се бе възползвал от мокрия бюфет. Взе я и отпи замислено. – Брат ми влизал ли е във връзка с теб?

— Как би могъл? Знаеш къде се намира: ти го изпрати там.

— Други в неговото положение намират начин да изпратят послание до онези, за които ги е грижа.

— Вероятно не иска да ми причинява допълнителни тревоги. – Гласът й секна. Тя сведе очи към ръцете си, които все още галеха разсеяно спящата мишка, после отново вдигна поглед към спокойното, красиво лице на Диоген.

— Както казвах – продължи той след известна пауза, – има още много общо между нас.

Констанс не отговори нищо.

— И много, на което бих могъл да те науча.

За втори път бе готова да му отвърне хапливо; и отново острата забележка остана неизречена.

— Какво е това, на което би могъл да ме научиш? – каза тя в замяна.

На лицето му се изписа кротка усмивка.

— Твоят живот, казано без заобикалки, е еднообразен и отегчителен. Дори безсмислен. Заключена си в тази къща, същински затворник. Защо? Нима не си живо същество? Не би ли трябвало да имаш право на собствени решения – да влизаш и излизаш, когато си поискаш? Вместо това си принудена да живееш в миналото. А сега отдаваш живота си на хора, които се грижат за теб поради чувство за вина или срам. Рен, Проктър – и вечният Д’Агоста, който си пъха носа в работите на всички. Те са твоите тъмничари. И не те обичат.

— Но Алойзиъс – да.

По лицето на Диоген премина тъжна усмивка.

— Смяташ, че брат ми е способен на любов? Кажи ми: някога признавал ли ти е, че те обича?

— Не се налага да го прави.

— Какво доказателство за чувствата си ти е дал?

Констанс искаше да отговори, но усети, че се изчервява от смущение. Диоген махна с ръка, сякаш да покаже, че тя няма с какво да му възрази.

— Ала не е нужно да живееш така. Там, навън, те чака един огромен вълнуващ свят. Аз мога да ти покажа как да оползотвориш изумителната си ерудиция, внушителните си дарби, така че да се реализираш и да донесеш радост на себе си.

При тези думи Констанс усети, че пулсът й се ускорява въпреки желанието й. Ръката, която галеше мишката, застина неподвижно.

— Трябва да живееш не само за ума, но и за сетивата. Ти имаш не само дух, а и тяло. Не позволявай на този противен Рен да те държи затворничка с ежедневните си „грижи“. Спри да се бориш срещу себе си. Живей. Пътешествай. Обичай. Говори на езиците, които си научила. Преживявай света пряко, а не чрез посредничеството на пожълтелите, дъхащи на мухъл страници на книгите. Живей цветно, а не черно-бяло.

Констанс го слушаше напрегнато и усещаше как объркването й нараства. Истината бе – тя разбираше това, – че знае толкова малко за света: нищо всъщност. Целият й живот представляваше една прелюдия… към какво?

— Като заговорихме за цветове, обърни внимание на тавана на това помещение. Какъв цвят е той?

Констанс вдигна поглед.

— Уеджуудско синьо.

— Всякога ли е бил такъв?

— Не. Алойзиъс пожела да го пребоядисат по време на… по време на ремонта.

— Как мислиш, колко време му е отнело да избере този цвят?

— Не много, предполагам. Декорациите на интериора не са неговата стихия.

Диоген се усмихна.

— Именно това имах предвид. Несъмнено е взел решението с цялата страст на юридически ответник, който извършва опис на ипотекирано имущество. Такъв важен избор, а направен толкова нехайно. Но това е стаята, в която ти прекарваш по-голямата част от времето си, нали? Извънредно показателно за отношението му към теб, не смяташ ли?

— Не разбирам.

Диоген се приведе напред.

— Може би ще разбереш, когато ти обясня как аз подбирам цветовете. В моя дом – в моя истински дом, онзи, който означава нещо за мен – има също такава библиотека. Първоначално обмислях да я драпирам в синьо. Ала след известен размисъл и експериментиране установих, че синьото придобива почти зеленикав тон на светлината на свещи – а тъкмо такава е единствената светлина в помещението след заник слънце. По-нататъшните ми проучвания показаха, че един тъмносин цвят, да кажем индиго или кобалт, изглежда черен при това осветление. Ако е светлосин избледнява до сивкаво; ако ли пък е наситен като тюркоазеното става тежък и студен. Явно бе, че синьото, върху което падаха първоначалните ми предпочитания, е неподходящо. Разнообразните перлени оттенъци на сивото – моят втори избор – също се оказаха неприемливи: на свещи тези нюанси губят синкавия си блясък и угасват до мъртво мръсно бяло. Тъмнозелените отсенки, също като тъмносините, се превръщат в черни. Затова най-накрая се спрях на леко лятно зелено: под мекото, трептящо сияние на свещта то създава упоителната илюзия, че си под водата. – Той се поколеба, преди да продължи. – Живея близо до морето. Мога да си седя в тази стая, когато всички светлини, освен една-единствена свещ, са угасени и да слушам рева на прибоя: тогава се превръщам в ловец на перли всред лимоновозелените води на Саргасово море. Това е най-прекрасната библиотека на света, Констанс. – Той помълча известно време, сякаш потънал в размисъл. После се наведе към нея и се усмихна. – И знаеш ли какво?