Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Ръководи бандата „Счупените зъби“. Голям проблем за нашите гардове.

— „Счупените зъби“ значи – промърмори Кофи. Въодушевлението му бързо се завръщаше. – Я ми кажете, господин Имхоф, къде си прави този Почо Лакара ежедневните разходки?

— В двор 4.

— А какво ще стане, ако прехвърлите агент Пендъргаст в… да речем двор 4 за упражненията му?

Имхоф се намръщи.

— Ако Лакара го разпознае, ще стане страшно. Пък даже и да не го разпознае.

— Защо така?

— Ами… май няма начин това да се каже деликатно: той обича да си играе с белите момчета.

Кофи се замисли за момент.

— Разбирам. Моля ви веднага да издадете съответната заповед.

Челото на Имхоф се сбърчка още повече.

— Агент Кофи, това е твърде екстремна стъпка и…

— Боя се, че нашият човек не ни остави друг избор. И друг път съм срещал трудни случаи, бил съм свидетел на страхотна наглост, но не като тази. Неуважението, с което се отнася към юридическия процес, към този затвор, и в частност към вас е шокиращ. Наистина.

Имхоф си пое дъх. Кофи забеляза, че ноздрите му леко потръпват.

— Направете каквото ви казвам, Имхоф – каза агентът тихо. – Изпратете го там, но следете ситуацията. Преместете го обратно, ако нещата излязат извън контрол. Но не избързвайте, ако разбирате какво искам да кажа.

— Ако се случи нещо, ще бъде голям гаф. Трябва да ми осигурите добър гръб.

— Можете да разчитате на мен, Имхоф. Аз съм зад вас. – И с тези думи Кофи се обърна, кимна на ухиления Рабинър и напусна кабинета.

Капитан Лора Хейуърд седеше на бюрото си, загледана в купчината листи пред себе си. Мразеше безпорядъка; мразеше неподредените документи и струпаните омачкани листи. А изглежда и нямаше значение колко ги сортира, подрежда и изравнява: бюрото сякаш бе физическа проява на безредието и безсилието в собственото й съзнание. Би следвало да пише доклада върху убийството на Демео. Вместо това се чувстваше като парализирана. Беше дяволски трудно да работиш по подобен случай, когато усещаш, че напълно си се провалил на предишния; че може би един невинен – или почти невинен – човек лежи в затвора, несправедливо обвинен за престъпление, което носи потенциална смъртна присъда…

Тя направи поредното нечовешко усилие да наложи ред в съзнанието си. Винаги бе организирала мислите си по точки: вечно правеше планове, които се разделяха на точки и подточки. Беше трудно да напредва с останалите си случаи, докато случаят „Пендъргаст“ оставаше неразрешен в ума й.

Въздъхна, опита се да се съсредоточи и започна отначало.

Точка първа: най-вероятно невинен мъж беше в затвора с обвинение за углавно престъпление.

Точка втора : брат му, считан за отдавна мъртъв, се бе появил, бе отвлякъл жена, което на пръв поглед нямаше връзка с останалото, бе ограбил най-ценната диамантена колекция в света… и после я бе унищожил. Защо?

Точка трета : …

Почукване на вратата я прекъсна.

Хейуърд бе помолила секретарката си да се погрижи никой да не я безпокои и сега се опита да потисне моментния гняв, който я шокира със силата си. Овладя се и произнесе хладно:

— Влезте!

Вратата се отвори бавно, колебливо – и на прага застана Винсънт Д’Агоста.

Последва кратка, смразяваща тишина.

— Лора – започна Д’Агоста, след което рязко млъкна.

Тя запази хладното си изражение дори след като почувства как лицето й се облива в червенина. Не можа да измисли какво друго да каже, освен: „Седни, ако обичаш“.

Докато го наблюдаваше как влиза в кабинета й и се отпуска на стола, тя смаза безмилостно емоциите, които се надигаха в нея. Той изглеждаше изненадващо спретнат и сравнително добре облечен в костюм и вратовръзка за 25 долара, а оредяващата му коса бе сресана назад.

Неловката тишина се проточи.

— Е… Как вървят нещата? – попита Д’Агоста най-сетне.

— Добре. А при теб?

— Дисциплинарният ми процес е насрочен за началото на април.

— Хубаво.

— Хубаво? Ако ме признаят за виновен, отива ми кариерата, пенсията, осигуровките, всичко!

— Исках да кажа, че ще е хубаво да приключи – рече тя кратко. За това ли бе дошъл тук – да се оплаква? Тя зачака той да заговори по същество.

— Виж, Лора, първо искам да ти кажа нещо.

— Което е…?

Той започна с усилие.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Знам, че те нараних, знам, че си мислиш, че съм се отнесъл с теб като с боклук… Иска ми се да знаех как мога да оправя нещата.

Хейуърд чакаше.