Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Констанс застана срещу голямото огледало, в което се отразяваше в цял ръст, и дълго се взира в голото си тяло, плъзгайки ръце отстрани и по плоския си корем. После се извърна и се потопи в горещата вана.

Това бе четвъртото посещение на Диоген. Преди той често бе говорил за брат си и дори загатна неколкократно за някакво Събитие – Диоген сякаш изговаряше думата с особен апломб, – Събитие толкова ужасяващо, че и споменът за него бе твърде мъчителен, за да спомене нещо повече, освен че оттогава е сляп с едното си око. Също неведнъж й бе описвал как брат му прави и невъзможното, за да настрои всички срещу него – и най-вече Констанс – като разказва лъжи и инсинуации, в които го обрисува като въплъщение на злото. Отначало тя пламенно бе отказвала да води разговори на тази тема. Бе възразила, че той изкривява истината поради някакви свои долни намерения. Ала Диоген оставаше толкова спокоен пред лицето на яростния й гняв, така разумен и убедителен, докато я опровергаваше, че против желанието й в душата й се породиха съмнение и обърканост. Наистина, Пендъргаст изглеждаше далечен и сдържан понякога, но той просто си бе такъв… нали? Нима истинската причина да не се свърже с нея от затвора не беше просто желанието му да й спести излишно безпокойство? Тя го обичаше, тихо, отдалеч – една любов, която той сякаш никога не забелязваше и на която не отвръщаше.

За нея няколко думи щяха да означават толкова много.

Дали бе възможно в твърденията на Диоген да се съдържа някаква истина? Разумът й казваше, че не бива да се доверява на този престъпник, може би и садистичен сериен убиец… Но сърцето й говореше другояче. Той изглеждаше толкова отзивчив, толкова раним. Така ласкав. Дори й бе показал доказателства – документи, стари фотографии, – които като че ли подриваха много от твърденията на Алойзиъс по негов адрес. Но Диоген не отричаше всичко; вместо това той бе приел част от вината, признал бе, че не е идеалният брат – а едно дълбоко грешно човешко същество.

Всичко бе толкова объркано.

Констанс цял живот се бе доверявала на разума, на интелекта си – макар да съзнаваше, че в много отношения умът й е в деликатно равновесие и е способен да я подмами. И все пак този път сърцето й говореше по-силно. Запита се дали Диоген казва истината, когато твърди, че я разбира – защото дълбоко в себе си, на някакво равнище, което й предстоеше да опознае, тя му вярваше: усещаше връзка помежду им. А което бе по-важно, освен всичко и тя започваше да го разбира.

Най-сетне излезе от ваната, избърса се с хавлията и продължи с подготовката си за лягане. Тази вечер избра да облече не някоя от памучните си нощници, а една от фино пресована коприна, която лежеше на дъното на чекмеджето й необличана и почти забравена. После се плъзна в леглото, изправи няколко възглавници и взе сборника с есета.

Думите се сливаха безсмислено и тя изпита раздразнение. Отгърна на следващото есе, прегледа отгоре-отгоре помпозното начало и затвори книгата. Отметна завивката, отиде до тежкия гардероб и отвори вратичката. Вътре имаше поръбена с кадифе кутия с малка колекция томчета, които Диоген й бе оставил при последното си идване. Констанс отнесе кутията в леглото и се зае да разглежда съдържанието й. Бяха книги, за които бе чувала, но не беше чела, книги, които не можеха да се намерят в богатата библиотека на Енок Ленг. „Сатирикон“ на Петроний; „An rebours “ на Хюйсман; писмата на Оскар Уайлд до лорд Алфред Дъглас; любовната лирика на Сафо; Бокачовият „Декамерон“. От тези страници като изкусителна музика струяха упадък, разточителство и страст. Констанс потъваше в томчетата едно след друго – отначало плахо, после любопитно, а накрая с някакъв глад, който я накара трескаво да ги прелиства до късно в безсънната нощ.

Джери Фекто намери едно слънчево място на свързващия пасаж между постройките, които заобикаляха двор 4 и дръпна ципа на униформеното си яке. Зимната светлина се процеждаше през облаци с цвят на уиски, но топлината й не стигаше да разтопи кръпките мръсен сняг, които все още поръбваха дворовете и ъглите на сградите. От позицията, на която стоеше, му се откриваше добра гледка към двора. Той хвърли поглед към партньора си Дойл, разположил се стратегически в отсрещния ъгъл.

Същността на тяхната задача въобще не им бе обяснена, не беше дори загатната. Всъщност бяха получили една-единствена заповед: Наблюдавайте двора отгоре. Но Фекто бе тук от достатъчно дълго време, за да може да чете между редовете. Мистериозният затворник, все още на тъмничен режим, бе получил някои привилегии за добро поведение – да се разхожда в двор 4. Задължителни привилегии. С Почо и неговата симпатична компания. Фекто много добре знаеше какво ще се случи на този затворник – който беше толкова бял, колкото въобще може да бъде един бял човек, – щом се озовеше в тясното пространство заедно с Лакара и главорезите му. При положение, че наблюдаваше двора от пасажа, както бе в случая, щеше да му отнеме поне няколко минути да слезе до долу, ако станеше беля.