Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Това е много тревожно, капитане – отвърна Колъпи. – Може ли музеят да помогне по някакъв начин?

— Точно за това съм тук. Искам да отложите откриването, докато локализираме източника.

Именно от това се страхуваше Колъпи. Сърцето му пропусна един такт.

— Простете, капитане, но изглежда избързвате с две доста големи заключения: първо, че мозъчните увреждания са причинени от токсин и второ, че той се намира в гроба. Може да е всичко – и може да е станало къде ли не.

— Възможно.

— Освен това забравяте, че и други – много други – са прекарали значително по-дълго време в Гробницата на Сенеф от Липър и Уичърли. А не са проявили симптоми.

— Не съм забравила това, д-р Колъпи.

— Така или иначе откриването е след четири дни. Със сигурност това време е достатъчно, за да проверите гробницата.

— Не мога да рискувам.

Директорът си пое дъх дълбоко и продължително.

— Разбирам какво се опитвате да ми кажете, капитане, но истината е, че просто не можем да отложим събитието. Вложили сме милиони. След по-малко от час пристига нов египтолог, който е пропътувал целия път от Италия до тук. Поканите са разпратени, потвържденията – получени, платили сме за кетъринга, наели сме музикантите – всичко е готово. Едно забавяне в този момент би ни струвало цяло състояние. А и такъв ход ще изпрати на гражданите погрешно послание: че сме изплашени, че сме поставени в безизходица, че музеят е опасно място за посещения. Не мога да допусна това.

— Има още нещо. Убедена съм, че Диоген Пендъргаст, човекът, който нападна Марго Грийн – и открадна диамантената колекция – се крие под лъжливата самоличност на музеен служител. Най-вероятно на куратор.

Колъпи я изгледа шокирано.

— Моля?

— Освен това вярвам, че по някакъв начин той е свързан със случилото се на Липър и Уичърли.

— Това са извънредно сериозни обвинения. Кой е вашият заподозрян?

Хейуърд се поколеба.

— Нямам такъв. Помолих господин Манети да провери досиетата на персонала – естествено, без да му спомена какво търся, – но никакви криминални истории или други подсказки не излязоха наяве.

— Естествено, че не. Всички наши служители имат безупречни досиета, особено кураторите. Приемам цялата тази нишка на разсъждения като лична обида. И изобщо, това не променя позицията ми, що се отнася до откриването. Едно отлагане ще бъде фатално за музея. Абсолютно фатално.

Хейуърд го изгледа продължително, очите й бяха уморени, в същото време нащрек. Изглеждаха почти тъжни, сякаш тя вече знаеше какъв ще е изходът на разговора ми.

— Като отказвате да отложите гала вечерта, рискувате да поставите много животи в опасност – рече тя тихо. – Настоявам да не го правите.

— В такъв случай сме в патова ситуация – рече Колъпи просто.

Хейуърд се изправи.

— Не сме приключили.

— Правилно, капитане. По-висша инстанция от нас ще трябва да вземе решение.

Тя кимна и излезе от кабинета, без да направи друг коментар. Колъпи наблюдаваше как вратата се затваря зад гърба й. И той, и тя знаеха, че всичко ще опре лично до кмета. А в този случай Колъпи бе съвсем наясно как ще падне жребият.

Кметът не беше човек, който би изпуснал възможността за едно хубаво парти и реч.

Госпожа Дорис Грийн се спря на отворената врата, която водеше в интензивното. Следобедното слънце се процеждаше през полу-затъмнените щори и хвърляше спокойни райета от светлини и сенки през леглото на дъщеря й. Погледът й пробяга по медицинската апаратура, която съскаше и писукаше тихо в равен ритъм и се спря на лицето на болната. То бе бледо и слабо, през челото и бузата й се спускаше немирна къдрица. Госпожа Грийн пристъпи напред и нежно я оправи.

— Здравей, Марго – рече тя меко.

Уредите продължаваха с равномерните си въздишки.

Тя седна на крайчеца на леглото и взе ръката на дъщеря си. Беше хладна и тежка. Леко я стисна.

— Навън е прекрасен ден. Слънцето грее, изглежда студените дни свършиха. Минзухарите вече покараха в градината, едва са показали зелените си главички над земята. Помниш ли как, когато беше малко момиченце, само на пет годинки, не можеше да се удържиш да не ги откъснеш? Един ден ми донесе цяла стиска полусмачкани цветя, беше овършала цялата градина. Толкова се разстроих…

Гласът й замря. След няколко минути влезе сестрата, жизнерадостното й енергично присъствие внезапно разруши ефирната атмосфера на горчиво-сладките спомени.

— Вие как сте, госпожо Грийн? – попита тя, като оправяше цветята във вазата.