Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Удивителен си – рече тя с респект.

Смитбак се поколеба, объркан от някакво необичайно усещане. Отне му известно време, за да осъзнае, че се е изчервил.

Д-р Фредерик Уотсън Колъпи седеше зад голямото си облицовано в кожа бюро от 19 век в кабинета си в югоизточната кула на музея. Обширният плот беше празен, ако се изключи броят от тазсутрешния „Ню Йорк Таймс“. Вестникът не беше отворен. Нямаше и нужда: на предната страница Колъпи вече виждаше всичко, което му беше необходимо, изписано с най-огромния шрифт, който „Таймс“ си позволяваше да използва.

Шилото беше пробило торбата и не можеше да се върне обратно.

Колъпи се смяташе за наследник на най-великата позиция в американската наука: директор на Нюйоркския природонаучен музей. Мислите му се пренесоха от предмета на статията към имената на изтъкнатите му предшественици: Огилви, Скот, Трокмортън. Неговата цел, голямата му амбиция бе да прибави и своето име към този височайши списъка не да потъне в забвение като онези непосредствено преди него: Уинстън Райт, за когото никой не скърбеше особено, и некадърната Оливия Мериам.

И все пак там, на първа страница на „Таймс“, се мъдреше заглавие, което със същия успех би могло да стои и на надгробната му плоча. Бе получил няколко лоши удара напоследък – скандали, които биха повалили някой по-слаб. Но той се бе справил с тях хладно и решително – така щеше да действа и сега.

На вратата се почука тихо.

— Влезте.

Брадатият силует на Хюго Менцес, председател на отдел „Антропология“, елегантно облечен и с по-малко от обичайната степен на академичен безпорядък, влезе в стаята. Той безмълвно си придърпа стол, докато зад него влизаха Джоузефин Роко, шеф „Връзки с обществеността“ и адвокатът на музея, Берил Дарлинг от „Уилфред Спраг и Дарлинг“.

Колъпи остана прав, загледан в тримата, докато потупваше брадичката си замислено. Най-сетне заговори:

— Извиках ви тук по спешност. Причините са очевидни.

— Хвърли поглед към вестника. – Предполагам всички сте видели тазсутрешния брой на „Таймс“.

Присъстващите кимнаха в тихо съгласие.

— Направихме грешка като се опитахме да покрием тази история. Когато заех поста си на директор на музея, си казах, че ще управлявам това място различно, че няма да действам по потайния и понякога параноичен маниер на последните няколко администратора. Вярвах, че музеят е могъща институция, достатъчно устойчива да преживее превратностите на скандала и противоречието.

Той направи пауза.

— В опита си да омаловажа унищожението на диамантената ни колекция, стараейки се да скрия истината, аз сбърках. Тръгнах срещу собствените си принципи.

— Много хубаво е, че ни се извинявате – отбеляза Дарлинг с обичайния си остър глас, – но не беше ли по-лесно да се консултирате с мен, преди да вземете това прибързано и зле обмислено решение. Би трябвало да си дадете сметка, че няма да ви се размине. Тази история причини сериозни щети на музея, а направи и моята работа далеч по-трудна.

Колъпи си напомни, че точно това бе причината музеят да плаща на Дарлинг по 400 долара на час: тя винаги говореше неукрасената истина.

Той вдигна ръка:

— Точка за вас. Но подобно развитие на нещата не съм очаквал и в най-лошите си кошмари – да открия, че от диамантите ни е останало само… – Гласът му секна: не можа да довърши.

В стаята настъпи неловко раздвижване.

Колъпи преглътна и започна отново.

— Трябва да пристъпим към действие. Да отвърнем на удара, и то още сега! Ето затова ви поканих на това съвещание.

В тишината той чуваше жуженето и виковете на нарастващата тълпа протестиращи, наред със звука от полицейски сирени и мегафони, който долиташе от „Мюзиъм Драйв“.

Роко взе думата:

— Телефоните ми в офиса се скъсват да звънят. Сега е девет часът, смятам, че имаме време до десет, най-късно до единадесет, за да направим някакво официално изявление. При всичките ми години във „Връзки с обществеността“ никога не ми се е случвало нещо подобно.

Менцес се размърда в стола си и приглади сребристата си грива.

— Може ли?

Колъпи кимна.

— Хюго.

Менцес прочисти гърло, яркосините му очи се местеха между директора и прозореца.

— Първото нещо, за което трябва да си дадем сметка, Фредерик, е, че тази катастрофа е нещо повече от „зашеметяваща“. Чуйте тълпите отвън – самият факт, че сме си помислили да прикрием подобна загуба е настървил хората. Не: ние трябва да посрещнем удара честно и открито. Да признаем грешката си. Без повече увъртане. – Той хвърли поглед към Роко. – Това е първият ми аргумент и се надявам, че по тази точка всички сме единодушни.