Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Чух. Впрочем, моят любимец Брайс днес пусна статия за това. – Брайс Хариман бе негов колега и стар съперник от „Таймс“, но Смитбак си бе осигурил малко спокойствие, благодарение на няколко скорошни и силни журналистически удара.

Покрусеният на вид келнер се приближи и застана до масата в примирено очакване на поръчката им.

— За мен два пръста „Глен Грант“ – рече Смитбак. – От отлежалото.

— Чаша бяло вино, моля.

Сервитьорът се омете.

— Значи причини паника? – попита Смитбак.

Нора се засмя.

— Трябваше да видиш Грийнлоу, човекът, който намери пратката. Беше толкова убеден, че умира, че се наложи да го отнесат на носилка, облечен в защитен костюм и всичко останало.

— Грийнлоу? Не го познавам.

— Той е новият заместник-шеф на администрацията. Наскоро се премести при нас.

— И какво се оказа? Антраксът, имам предвид.

— Строителен пясък.

Смитбак се закиска, докато вземаше питието си.

— Строителен пясък! Боже, страхотно! – Той разлюля кехлибарената течност в тумбестата чаша и отпи глътка. – Как е станало?

— Изглежда пратката е била повредена при пренасянето и пясъкът е започнал да изтича. Някакъв куриер го оставил на Кърли, а Грийнлоу просто се оказал наблизо.

— Кърли? Старчето с лулата?

— Същият.

— Все още ли е в музея?

— Никога няма да напусне.

— И как прие случката?

— В крачка, както всичко друго. Върна се в будката си само няколко часа по-късно, все едно, че нищо не е станало.

Смитбак поклати глава.

— Защо му е, за бога, на някого да праща торба пясък по куриер?

— Представа нямам.

Той отпи нова глътка.

— Смяташ ли, че е било умишлено? – запита разсеяно. – Някой, който се опитва да стресне музея?

— Ех, какъв престъпен ум имаш!

— Знае ли се кой го е пратил?

— Чух, че колетът не е имал обратен адрес.

Този дребен детайл внезапно заинтригува Смитбак. Прииска му се да беше потърсил статията на Хариман във вътрешната мрежа на „Таймс“ и да я беше прочел.

— Знаеш ли колко струва една пратка с куриер в Ню Йорк тези дни? Четиридесет кинта.

— Може да е бил ценен пясък.

— Защо тогава няма обратен адрес? Впрочем, кой беше получателят?

— Просто отдел „Минералогия“, доколкото разбрах.

Смитбак отпи замислено. Нещо в тази история задействаше журналистическата аларма в главата му. Запита се дали Хариман е стигнал до дъното на нещата. Би било адски невероятно.

Извади мобилния си телефон.

— Нещо против да звънна?

Нора се намръщи.

— Ако се налага…

Смитбак набра музея и помоли да го свържат с отдел „Минералогия“. Извади късмет: там все още имаше някого. Заговори бързо:

— Обажда се господин Хъмнхъмхъм от… службата за Грмнхъмхъм. Имам бърз въпрос: що за пясък е причинил тазсутрешния смут?

— Не разбрах съвсем…

— Вижте какво, бързам. Директорът чака отговор.

— Ами не знам.

— А има ли някой, който знае?

— Д-р Шерман.

— Дайте го на телефона.

Миг по-късно в слушалката прозвуча задъхан глас:

— Д-р Колъпи?

— А, не, не – рече Смитбак безгрижно. – Тук е Уилям Смитбак. Репортер съм от „Ню Йорк Таймс“.

Тишина. След това едно много кратко:

— Да?

— За биотерористичната заплаха от тази сутрин…

— Не мога да ви помогна – долетя незабавният отговор. – Вече казах всичко, което знам, на вашия колега господин Хариман.

— Просто рутинно сверяване на информацията. Нещо против?

Тишина.

— До вас ли беше адресиран пакетът?

— До отдела.

— Нямаше обратен адрес?

— Не.

— И беше пълен с пясък?

— Точно така.

— Какъв пясък?

След миг на колебание Шерман отговори.

— Корундов пясък.

— Колко струва корундовият пясък?

— Така не мога да ви кажа. Не много.

— Ясно. Това е всичко, благодаря.

Той затвори и установи, че Нора го наблюдава.

— Грубо е от твоя страна да използваш мобилния си телефон в кръчма – рече тя.

— Хей, аз съм репортер. Работата ми е да съм груб.

— Доволен ли си?

— Не.

— В музея пристигна торба с пясък. Беше пробита и шашна няколко човека. Край на историята.

— Не съм сигурен. – Смитбак дръпна дълга глътка. – Този куратор ми звучеше ужасно изнервен.

— Д-р Шерман? Той си е все напрегнат.

— Звучеше повече от напрегнат. Звучеше изплашен.

Смитбак отново отвори клетъчния си телефон и Нора простена.

— Ако не спреш да се обаждаш, се прибирам вкъщи.

— Хайде, скъпа! Само още едно обаждане, след което тръгваме към кафе „Ретълснейк“ за вечеря. Но трябва да се обадя сега, минава пет и се налага да хвана хората, преди да са си тръгнали.