Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Така е, да.

Шерман кимна.

— Малки кристалчета във всички цветове на дъгата. Установих, че наистина са диаманти и се запитах… – Гласът му заглъхна.

— Д-р Шерман?

— Запитах се: как, за бога, една торба с диамантен пясък се е оказала съставена от милиони фрагменти цветни фенси диаманти? Килограм и двеста грама.

В лабораторията легна дълбока тишина. Колъпи усети, че му става студено.

— Не разбирам.

— Това не е диамантен пясък – изрече Шерман бързо. – Това е диамантената колекция на музея.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?!

— Човекът, който открадна диамантите ни миналия месец. Сигурно ги е пулверизирал. Всичките! – Сълзите вече течаха свободно, но Шерман не си правеше труда да ги бърше.

— Да ги е пулверизирал?! – Колъпи се огледа диво. – Как можеш да пулверизираш диамант?

— С ковашки чук.

— Но те са най-твърдото нещо на света!

— Твърди – да. Това не означава, че не са крехки.

— Откъде сте сигурен?

— Много от нашите диаманти имат уникален цвят. Вземете „Кралицата на Нарния“ например. Никой друг брилянт не притежава точно този син цвят с отсенки на виолетово и зелено. Успях да идентифицирам всяко малко късче. Ето какво правих – разделях ги.

Той взе белия плик и изсипа съдържанието му на лист хартия върху плота. Получи се купчинка син пясък. Шерман я посочи.

— „Кралицата на Нарния“.

Взе друг плик и изсипа съдържанието му в лилава пирамидка.

— „Сърцето на вечността“.

Едно след друго той изпразваше малките пликчета.

— „Индиговият дух“. „Ултима туле“. „Четвърти юли“. „Занзибарска зеленина“.

Беше като барабанен ритъм, удар след удар. Колъпи ужасен се взираше в малките купчинки искрящ пясък.

— Това е някаква налудничава шега – прошепна той накрая. – Това не може да са диамантите на музея!

— Точните оттенъци на много от тези известни диаманти могат да бъдат определени количествено – отвърна Шерман. – Данните са у мен. Така че тествах фрагментите. Това са диаманти с точния оттенък, не може да има грешка. Просто няма какво друго да бъдат.

— Но със сигурност не са всички – каза Колъпи немощно. – Не може да е унищожил всичките!

— Този пакет съдържаше килограм и двеста грама диамантен пясък. Това се равнява на около пет хиляди и петстотин карата. Като прибавим и разсипаното количество, цялата пратка трябва да е съдържала около шест хиляди карата.

Сумирах каратното тегло на откраднатите диаманти… – Гласът му секна.

— И?

— Общото тегло беше шест хиляди и четиридесет и два карата – прошепна минералогът.

Дълга тишина изпълни лабораторията, единственият звук беше слабото бръмчене на флуоресцентните лампи. Най-сетне Колъпи вдигна глава и погледна Шерман в очите.

— Д-р Шерман – подзе той, но гласът му изневери и трябваше да започне отначало. – Д-р Шерман, тази информация не трябва да излиза от стаята.

Кураторът, вече блед, побеля като призрак, но след миг кимна безмълвно.

Уилям Смитбак Младши пристъпи в тъмното, ухаещо на подправки пространство на пъба, известен като „Костите“, и плъзна поглед по шумната тълпа. Беше пет часът и заведението бе претъпкано със служители на музея, които разпускаха след дългите прашни часове, прекарани в гранитната грамада отсреща. Защо всички те бяха готови да висят в кръчма, всеки квадратен сантиметър от стените, на която бе покрит с кокали, при положение, че тук атмосферата бе твърде подобна на работната – си оставаше мистерия за него. В последно време той самият идваше в „Костите“ само по една причина: четиридесетгодишното малцово уиски, което барманът държеше прибрано под тезгяха. Трийсет и шест долара за петдесет грама едва ли можеше да се определи като изгодна сделка, но със сигурност бе далеч по-добра инвестиция от някой евтин скоч, който разяждаше вътрешностите.

Мерна медно-златистата коса на младата си жена Нора Кели на обичайната им маса в дъното. Махна с ръка, приближи я с бавни крачки и зае театрална поза.

— „Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява?“ [1] Ромео и Жулиета“, Шекспир, „Трагедии“ т.1, изд. „Народна Култура“, 1973 г. – Б.пр. После бързо й целуна ръка, с доста по-голямо внимание целуна устните й и зае мястото срещу нея. – Как върви?

— Музеят си остава доста вълнуващо място за работа.

— Говориш за тъй наречената „биотерористична атака” тази сутрин?

Тя кимна.

— Някой оставил за отдела по „Минералогия“ пакет, от който се сипел кафяв прах. Помислиха, че е антракс или нещо подобно.