Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Диамант?

— Браво!

— Искаш да кажеш, че това тук е торба с индустриален диамантен пясък?

— На това прилича.

Ричи свали предпазния си шлем и изтри чело.

— И таз хубава! – Обърна се и взе телефона. – Смятам да звънна в болницата и да ги успокоя, че не е биологична атака. Доколкото чух, онзи музеен администратор е напълнил гащите.

Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей, усети бодване на раздразнение, докато излизаше от асансьора в приземния етаж на сградата. От месеци не бе слизал тук в тези подземни дълбини и се питаше защо, по дяволите, Вилфред Шерман, председател на отдел „Минералогия“, настояваше толкова много да слезе до минералогическата му лаборатория, вместо самият Шерман да се качи до офиса на Колъпи на петия етаж.

Зави зад ъгъла с бързи крачки, обувките му скърцаха по мръсния под. Вратата на лабораторията по „Минералогия“ бе затворена. Той натисна бравата – заключена – и в нов пристъп на раздразнение, почука отсечено.

Самият Шерман му отвори вратата почти веднага, като побърза да я затвори със същата бързина. Кураторът изглеждаше запуснат, потен – за да бъдем точни – направо като развалина. Така и би трябвало, помисли си Колъпи. Очите му обходиха лабораторията и попаднаха на противния пакет, мръсен и омачкан, който седеше кротко в двойно запечатана торбичка върху масата за проби близо до стереоувеличителния микроскоп. Край него се въргаляха няколко бели плика.

— Доктор Шерман – започна той, – безгрижният начин, по който този материал бе доставен в музея ни причини изключителни неудобства. Това е направо възмутително. Искам да знам името на доставчика, искам да знам защо това не е пристигнало по обичайните пътища, и също така – искам да знам защо такъв ценен материал получава такова нехайно отношение и е подхвърлен, така че да предизвика паника. Доколкото разбирам индустриалният диамантен пясък струва по няколко хиляди долара за килограм.

Шерман не отговори. Само се потеше.

— Вече виждам заглавието на утрешния вестник. Биотерористичен ужас в Природонаучния музей. Изобщо не изгарям от нетърпение да го прочета. Току-що ми позвъни някакъв репортер от „Таймс“, Хариман или нещо подобно – и трябва да му се обадя до половин час с обяснение.

Шерман преглътна болезнено, но продължи да не казва нищо. По челото му се стече капка пот и той бързо я попи с кърпичка.

— Е? Вие имате ли обяснение? И има ли причина да настоявате да дойда в лабораторията ви?

— Да – успя да смотолеви Шерман. После кимна към стереоувеличителя. – Бих желал да… да погледнете.

Колъпи се изправи, отиде до микроскопа, свали очилата си и погледна през окулярите. Пред погледа му изплува неясна цапаница.

— Бъкел не се вижда!

— Трябва да си нагласите фокуса, ето тук.

Колъпи се засуети с винта, докато успее. Най-сетне пред очите му затрептя изумителна мозайка от хиляди искрящо оцветени парченца кристал, осветени отзад като прозорец със стъклописи.

— Какво е това?

— Проба от пясъка, който дойде в пакета.

Колъпи се дръпна.

— Е? Да не би вие или някой от вашия отдел да го е поръчал?

Шерман се поколеба.

— Всъщност, не.

— В такъв случай, кажете ми, д-р Шерман, как така диамантен пясък на стойност хиляди долари се оказва адресиран до вашия департамент?

— Имам обяснение… – Мъжът замлъкна. С трепереща ръка вдигна един от белите пликове. Колъпи чакаше, но човекът сякаш бе загубил дар слово.

— Д-р Шерман?

Отговор отново не последва. Само поредното попиване на челото с носната кърпа.

— Да не сте болен?

Шерман преглътна.

— Просто не знам как да ви го кажа.

— Имаме проблем и в момента мога да ви отделя… – Колъпи погледна часовника си: – двайсет и пет минути, преди да се обадя на онова приятелче Хариман. Така че просто давайте.

Минералогът кимна тъпо и отново попи лицето си. Въпреки своето раздразнение, Колъпи изпита съжаление към него. В някакъв смисъл той си оставаше едно хлапе на средна възраст, което никога не бе успяло да надрасне колекцията си от камъни… Внезапно директорът осъзна, че онова, което мъжът попиваше с кърпичката си, не беше само пот – от очите му се стичаха сълзи.

— Не е индустриален диамантен пясък – произнесе Шерман най-сетне.

Колъпи сбърчи вежди.

— Моля?

Кураторът пое дълбоко дъх, изглежда се окопитваше.

— Индустриалният диамантен пясък се прави от черни или кафяви диаманти без естетическа стойност. Под микроскоп той изглежда тъкмо както бихте очаквали: тъмни кристалчета. Но когато погледнете тези под микроскоп, виждате цвят. – Гласът му потрепери.