Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Той бързо позвъни на „Справки“, записа някакъв номер и го набра.

— Министерството на здравеопазването ли е?

След като го прехвърлиха през няколко линии, най-сетне откри лабораторията, която искаше.

— Лаборатория за изследване на обществено опасни вещества.

— С кого разговарям?

— Ричард. А аз с кого разговарям?

— Здрасти, Ричард, обажда се Бил Смитбак от „Таймс“. Ти ли си на смяна?

— В момента, да. Шефката тъкмо си тръгна.

— Късметлия. Може ли да задам няколко въпроса?

— Казахте, че сте репортер?

— Точно така.

— Ами давайте.

— Това е лабораторията, която изследва съдържанието на онзи пакет от музея тази сутрин, нали?

— Определено.

— Какво имаше в него?

Смитбак чу изсумтяване.

— Диамантен пясък.

— Не корунд?

— Не. Диаманти.

— Лично ли изследва пясъка?

— Аха.

— И как изглеждаше?

— На пръв поглед като торба с кафяв пясък.

Смитбак се замисли за момент.

— Как установихте, че е тъкмо диамантен пясък?

— По индекса на пречупване на частиците.

— Ясно. И не може да се сбърка с корунд?

— Няма начин.

— Предполагам, че си го изследвал и под микроскоп?

— Да.

— Как изглеждаше?

— Беше красиво, като калейдоскоп от цветни кристалчета.

Смитбак усети странен гъдел в съзнанието си.

— Цветни? Какво искаш да кажеш?

— Всички цветове на дъгата. Честно казано, не предполагах, че диамантеният пясък е толкова красив.

— Не ти ли се видя странно?

— Много неща, които изглеждат грозни за човешкото око се оказват красиви под микроскоп. Като хлебната плесен, например – а защо не и пясък?

— Но ти каза, че пясъкът е изглеждал кафяв?

— Само когато частичките са смесени заедно.

— Разбирам. Какво направихте с пакета?

— Изпратихме го обратно в музея и ги успокоихме, че е било фалшива тревога.

— Благодаря.

Смитбак бавно затвори телефона. Невъзможно. Просто не можеше да бъде.

Вдигна поглед. Нора го гледаше, а раздразнението бе ясно изписано по лицето й. Той се наведе и хвана ръката й.

— Наистина съжалявам, но се налага да проведа още един разговор.

Тя скръсти ръце.

— А аз си мислех, че ще прекараме една приятна вечер заедно.

— Едно обаждане. Моля те. Ще дам и на теб да слушаш. Повярвай ми, ще бъде интересно.

Бузите на Нора поруменяха. Смитбак добре познаваше този поглед: жена му бе готова да кипне всеки момент.

Бързо набра номера на музея отново и включи на микрофон.

— Д-р Шерман?

— Да.

— Отново се обажда Смитбак от „Таймс“.

— Господин Смитбак – прозвуча резкият отговор, – вече ви казах всичко, което знам. А сега, ако обичате… Имам да хващам влак.

— Знам, че това, което е пристигнало в музея тази сутрин, не е било корундов пясък.

Тишина.

— Знам точно какво е било.

Още по-дълбока тишина.

— Диамантената колекция на музея.

В последвалата оглушителна тишина Нора го изгледа остро.

— Д-р Шерман, тръгвам към музея, за да говоря с вас. Ако д-р Колъпи все още е наоколо, ще бъде разумно да не си тръгва. Или поне да е откриваем по телефона. Нямам представа какво сте казали на колегата Хариман, но на мен няма да можете да пробутате същите глупости. Достатъчно лошо е, че музеят допусна диамантената му колекция – най-ценната в света – да бъде задигната. Убеден съм, че Бордът на управителите не би искал следващ скандал след разкритието, че същата тази диамантена сбирка е била превърната в обикновен индустриален диамантен прах. Изяснихме ли се, д-р Шерман?

Гласът, който най-сетне долетя отсреща, беше много слаб и треперлив.

— Не сме се опитвали да прикрием нищо, уверявам ви. Беше просто….ъ-ъ-ъ… малка отсрочка на изявлението.

— Ще бъда при вас до десет минути. Не ходете никъде.

Смитбак незабавно се обади до редактора си в „Таймс“.

— Фентън? Нали се сещаш за статията за антракса в музея, която Брайс Хариман пусна? По-добре зарежи тая работа. Имам истинската история и е направо взривоопасна. Запази ми заглавната страница.

Той затвори телефона и погледна към Нора. Вече не беше бясна. Беше побледняла.

— Диоген Пендъргаст? – прошепна тя. – Унищожил е диамантите?

Смитбак кимна.

— Но защо?

— Това е много добър въпрос, Нора. Но сега, скъпа, с хиляди извинения и дългът за една вечеря в кафе „Ретълснейк“ – налага се да вървя. Трябва да проведа няколко интервюта и да напиша статия до полунощ, ако искам да излезе в националното издание. Наистина много, много съжалявам. Не стой будна да ме чакаш. – Той се надигна и я целуна.