Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Да! – възкликна тя. – Това може да подейства! Египет винаги е бил популярен сред широката публика.

— Може да подейства? Ще подейства! Най-хубавото от всичко е, че гробницата вече е подредена. Отзвукът от изложбата „Свещени образи“ вече отшумя, така че сега е време за нещо ново. Можем да се справим за два месеца или дори по-малко.

— Много зависи от състоянието на гробницата.

— И все пак важното е, че тя е на място и то почти готова. Може да се окаже, че се нуждае само от едно почистване на праха. Хранилищата ни са пълни с какви ли не египетски джунджурии, които можем да подредим около гробницата за повече завършеност. А и графът предлага предостатъчно пари за всички необходими процедури по реставрацията.

— Не разбирам – каза Дарлинг. – Как може цяла изложба да остане забравена за седемдесет години?

— Като нищо може да е била зазидана – често са го правели със старите изложения, за да ги запазят. – Менцес се усмихна малко тъжно. – Този музей просто съхранява твърде много експонати и няма нито достатъчно пари, нито куратори, с които да ги поддържа. Ето защо от години лобирам за отварянето на пост за музеен историк. Кой знае какви други тайни спят в отдавна забравените зали.

Над стаята надвисна кратка тишина, рязко нарушена от Колъпи, който удари с ръка по бюрото.

— Да го направим! – Той взе телефона. – Госпожо Сърд, кажете на графа да освободи сумата. Приемаме условията му.

Нора Кели стоеше в лабораторията си, взирайки се в големия плот, покрит с парчета от антична керамика на племето Анасази. Чирепите бяха необичайни, с почти златист отблясък под яркото осветление, който се дължеше на безбройните слюдени частици в глината. Тя бе събирала тези парчета по време на една лятна експедиция до местността Фор Корнърс на югозапад и сега ги бе подредила върху голяма контурна карта на региона. Всяко от тях лежеше на точното географско местонахождение, където бе открито.

Тя се взираше в лъскавата им повърхност, като се опитваше за пореден път да си направи изводи. Това стоеше в центъра на главния й изследователски проект в музея: да открие пътя на тази рядка слюдеста керамика от мястото на създаването й в южна Юта, докато е била продавана и препродавана из целия Югозапад и отвъд. Тези необичайни съдове били изработени за нуждите на религиозния култ Кахина, който идвал от ацтекско Мексико, и Нора вярваше, че като проследи разпространението им, ще може съответно да проследи и разпространението на самия култ.

Но имаше толкова много чирепи и толкова много изследвания с въглерод-14, че бе трудно да обединиш всички променливи, а тя дори не бе започнала да решава тази задача. Но се захвана здраво: отговорът стоеше пред нея. Трябваше само да го открие.

Въздъхна и отпи глътка кафе, доволна, че лабораторията й в приземния етаж е истинско убежище от човешката буря, бушуваща пред музея горе. Вчера – заплахата от антракс, а днес дори по-лошо, до голяма степен благодарение на съпруга й Бил, който притежаваше особен талант да създава неприятности. Тази сутрин „Таймс“ бе прогърмял, че прашецът всъщност се е оказал откраднатата диамантена колекция и че това богатство на стойност стотици милиони долари е било буквално пулверизирано от крадеца. Новината предизвика същинско въстание, по-лошо от всичко, което Нора си спомняше. Кметът, хванат натясно от армията телевизионни камери пред кабинета си, вече бе анатемосал музея и бе призовал към незабавното отстраняване на директора му.

Тя насила върна мисълта си към проблема с керамиката. Всички линии на разпространение водеха до едно място: първоизточникът на рядката глина в основата на платото Кайпароуиц в Юта, където са я добивали и изпичали обитателите на голямо скално селище, скрито сред каньоните. Оттам тя е била продавана до далечни места като Северно Мексико и Западен Тексас. Но как? Кога? И от кого?

Тя стана и се приближи към един шкаф, като отвори последната торба с глинени парчета. Лабораторията беше тиха като гроб, единственият звук бе слабото свистене от вентилационните шахти. Отвъд самата лаборатория се простираха обширни хранилища: старинни дъбови шкафове с витрини от фигурално стъкло, пълни с гърнета, върхове на стрели, брадви и сенки. От съседната стая, където се съхраняваше индианска мумия, се носеше лек дъх на парадихлорбензен. Нора започна да подрежда парчетата върху картата, като запълни и последното празно място, проверявайки по два пъти, преди да остави всеки фрагмент.