Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Благодарение на него ще затъна още по-дълбоко в лайната, отколкото съм.

След като изтърси този епитет, той хвърли смутен поглед към Констанс. Но младата жена се взираше в пламъците със странните си очи, сякаш изобщо не го беше чула.

— Ние никога не се проваляме – осведоми го Глин с дразнещо спокойния си и неутрален глас. – Това е нашата гаранция. Всичко, което се изисква от вас, лейтенант, е да следвате инструкциите.

— Ще ви кажа от какво наистина имаме нужда: чифт очи и уши отвътре. Не е възможно всички гардове да не могат да бъдат обърнати на наша страна – подкупи, заплахи, каквото и да е. Боже господи, та затворническите надзиратели са само на стъпка от това сами да бъдат престъпници. Поне според моя опит.

— Не и тези. Всякакъв опит за спечелването им ще е извънредно рискован. – Глин се придвижи край едно от бюрата.

— Но ако ви кажа, че имаме свой човек отвътре, ще ви успокои ли това?

— По дяволите, да.

— Ще ви накара ли да обещаете съдействието си? Ще потисне ли всичките ви съмнения?

— Ако източникът е надежден, да!

— Уверен съм, че не ще има в какво да упрекнете нашия източник. – И с тези думи Глин измъкна един-единствен лист хартия и го връчи на Д’Агоста.

Д’Агоста се взря в написаното. То представляваше дълга колона от числа, срещу всяко от които беше отбелязан някакъв период от време.

— Какво е това? – попита той.

— Разписание за патрулирането на пазачите в сектора с единични килии между десет вечерта и шест сутринта. И това е само част от многото полезна информация, с която се сдобихме.

Д’Агоста зяпна от изумление.

— Как, за бога, се докопахте до това?

Глин си позволи една усмивка – поне Д’Агоста изтълкува лекото свиване на устните като такава.

— Нашият вътрешен източник.

— И кой ли ще да е това, ако не възразявате да попитам?

— Познавате го добре.

Сега Д’Агоста се изненада още повече.

— Не може да е…?

— Специален агент Пендъргаст.

Д’Агоста се отпусна в стола си.

— Но как е успял да ви предаде това?

Този път усмивката, която разчупи чертите на Глин, беше съвсем истинска.

— Е, лейтенант, нима не си спомняте? Вие ни го донесохте.

— Аз?

Глин се протегна зад бюрото и извади пластмасова кутия. Д’Агоста надникна вътре и се изненада, че вижда някои от боклуците, които бе събрал при разузнаването си около затворническите ограждения – опаковки от дъвки и парчета плат – сега грижливо изсушени, изгладени и пъхнати в архивни найлонови пликчета. Когато се взря по-отблизо в дрипите, той забеляза по тях едва доловима маркировка.

— В килията на Пендъргаст има стар отходен канал – както в голяма част от по-старите килии в Херкмур, – който така и не бил свързан към модерната канализационна система. Той се оттича в един събирателен басейн извън стените на затвора, който на свой ред се изпразва в река Херкмур. Пендъргаст ни пише бележки върху някой боклук, пуска го в канала и го изпраща нататък като го облее с вода от мивката и така бележката попада в реката. Просто. Открихме го, тъй като от ХЕИ скоро ги глобиха за нарушения във връзка с качеството на водата.

— Ами мастило? Инструменти за писане? Това са първите неща, които са му взели.

— Откровено казано, не знам как го прави.

Настъпи кратка тишина.

— Но сте знаел, че ще се свърже с нас – каза Д’Агоста тихо.

— Естествено.

Против волята си, Д’Агоста трябваше да признае, че е впечатлен.

— Само да имаше начин ние да пращаме информация на Пендъргаст. – Очите на Глин проблеснаха развеселени.

— Щом узнахме в коя килия се намира, това стана съвсем просто.

Преди Д’Агоста да успее да отговори, в библиотеката прозвуча внезапен шум: тихо цвърчене, което идваше откъм Констанс. Д’Агоста се обърна тъкмо когато тя вдигаше малка бяла мишка от килима, която очевидно бе изскочила от джобчето й. Констанс я укроти с успокоителни думи, като я галеше нежно, преди да я върне в скривалището й. Усетила тишината в стаята и обърнатите към нея погледи, тя вдигна очи и внезапно се изчерви.

— Какво възхитително малко зверче – рече Рен, след известна пауза. – Не знаех, че обичаш мишки.

Констанс се усмихна нервно.

— Откъде я взе, скъпа? – продължи Рен. Гласът му звучеше високо и напрегнато.

— Аз… я намерих в мазето.

— Наистина?

— Да. Сред колекциите. Там с пълно с мишки.

— Изглежда ужасно питомна. Пък и рядко се намират бели мишки из къщите.

— Може би е била домашен любимец на някого и е избягала – отвърна тя с известно раздразнение и се изправи. – Уморена съм. Надявам се, че ще ме извините. Лека нощ.