Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Характерно беше за Демео да вярва, че на Липър му пука каква пица предпочита. Липър извади двайсетачка и му я подаде.

— Мерси, братле.

Изчака, докато едрата му фигура изчезна отвъд каменното стълбище. Стъпките му заглъхнаха бавно.

Липър издиша в благословената тишина. Може пък някой автобус да прегазеше Демео на връщане.

С тази приятна мисъл на ум той обърна вниманието си към контролния панел на компютъра. Провери всички периферни устройства, като отново се изненада, че всяко работи прекрасно, сякаш някой вече е проверил и отстранил нередностите вместо тях. Демео при всичките си изцепки и тъпи шеги всъщност си бе свършил работата – и то перфектно.

Внезапно спря и се намръщи. Една от софтуерните икони замига френетично. По някаква причина основните настройки за светлинно-звуковото шоу се бяха заредили автоматично, макар че той специално ги бе програмирал да се активират ръчно, поне по време на основното тестване, така че да може да проверява всеки модул.

Значи все пак имаше засечки. Трябваше да я оправи, разбира се, но не точно сега. Софтуерът беше зареден, екраните бяха монтирани, машината за пушек беше пълна.

Можеше да направи „генералната репетиция“.

Той отново си пое дъх, като вкусваше спокойствието и тишината. Пръстът му стоеше над клавиша, готов да стартира програмата. После се спря. От най-дълбоката част на гробницата се бе чул някакъв звук: от Залата на истината, или може би дори от самата погребална камера. Нямаше начин да е Демео, той щеше да дойде от обратната посока. Пък и пиците щяха да отнемат поне половин час, а ако имаше късмет, може би и четиридесет минути.

Сигурно беше някой от охраната.

Звукът отново се чу: странно топуркане. Никой пазач не се движеше така.

Може би мишки?

Той се надигна неуверено. Сигурно нямаше нищо. Мили боже, оставяше всички тези приказки за проклятия и тем подобни, които гардовете разправяха, да му влязат под кожата. Трябваше да е някоя мишка. В крайна сметка имаше много в старите египетски галерии, достатъчно, за да накарат отдела по поддръжката да разположи навсякъде капани. И все пак, ако се бяха добрали до самия гроб – може би през някоя от дупките за кабелите, които Демео беше отворил – едно прегризване на кабел щеше да срине цялата система, а за да прегледат всеки кабел щяха да са им необходими часове, може би дни.

Последва ново шумолене. Сякаш вятър разпръскваше мъртви листа. Като остави осветлението приглушено, той взе палтото на Демео с идеята да го метне върху евентуалната мишка, след което се надигна и крадешком се придвижи към сърцето на гробницата.

Теди Демео неумело прокара магнитния си пропуск през новоинсталирания детектор към Египетската галерия, като междувременно се стараеше да не изпусне пиците. Проклетата храна беше изстинала – пазачите на входа се бяха позабавлявали да го претърсят, при положение че същите идиоти го бяха проверявали едва преди двайсет и пет минути. Охрана? По-скоро кретенизъм.

Порталът към Египетската галерия се заключи зад гърба му със свистене и той прекоси залата, зави по коридора – и с изненада откри, че вратите към гробницата са затворени.

Обзе го подозрение: да не би пък Липър да беше свършил с теста без него? Бързо отхвърли това предположение. Липър, макар и да си падаше малко артистичен сноб и да беше адски заядлив, всъщност бе готин тип.

Отново извади магнитния ключ, пъхна го в процепа и чу как ключалките се отварят. Като успяваше да балансира с пиците и напитките, той пъхна лакът в пролуката на вратата и я отвори, след което се шмугна вътре. Ключалките изщракаха зад гърба му. Светлините бяха намалели до ниво първо – нивото, на което се очакваше да бъдат след тестването – и Демео отново почувства подозрение.

— Хей, Джейс! – извика той. – Пицата пристигна.

Гласът му отекна и замря.

— Джейс!

Демео се спусна по стълбите, прекоси коридора и стигна до моста над кладенеца, където спря отново.

— Джейс! Време е за пица.

Той се заслуша, докато ехото заглъхваше. Липър не би направил първата проба без него: не и след всичкото време, в което се бяха бъхтили над проекта заедно. Не можеше да е чак такъв задник. Сигурно просто си беше сложил слушалките и проверяваше звука. Или пък си слушаше дискмена – понякога го правеше, докато работеха. Демео премина моста и навлезе в основната им работна площ в Залата на колесниците.

В този момент чу далечен шум от стъпки. Или поне той си помисли, че са стъпки. Но всъщност шумът бе придружен от някакъв странен глух звук. Идваше някъде дълбоко откъм гробницата, може би от погребалната камера.