Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Болничната маса край леглото й бе претрупана: течението на „Естествена история“, роман на Толстой, портативен касетофон, лаптоп и един брой на „Ню Йорк Таймс“. Тя се протегна за вестника и го разгъна. Може би щеше да завърши кръстословицата преди Филис да донесе чая.

Сега, когато състоянието й не бе критично, възстановяването в клиниката започваше да се превръща в своего рода рутина. Тя с изненада установи, че очаква следобедното бъбрене с Филис. При нея не идваха много посетители: всъщност – никакви, с изключение на майка й и капитан Лора Хейуърд, и онова, което й липсваше най-много след работата, бе общуването.

Взе един молив и се зае с кръстословицата. Но се оказа един от онези ребуси в края на седмицата, пълни с объркани обяснения и неясни отпратки, и ментални упражнения, които все още я уморяваха. След пет минути я остави настрана. Мислите й отново се върнаха към последното посещение на Хейуърд и неприятните спомени, които бе събудило.

Тревожеше я, че споменът й за нападението оставаше мъглив – разпилени късчета и парчета, сякаш от кошмар – но нищо свързано и цялостно. Беше на изложбата „Свещени образи“ и проверяваше подредбата на някои индиански маски. Точно тогава бе усетила нечие присъствие: в залата имаше и някой друг, притаен в сенките. И вървеше след нея. Дебнеше я. Опитваше се да я притисне в ъгъла. Тя смътно си спомни, че се е съпротивлявала, борейки се с един резец за картон. Дали беше наранила нападателя си? Самото нападение беше най-фрагментарно: почти нищо, освен режещата болка в гърба й. И това бе всичко – до събуждането й в тази стая.

Тя сгъна вестника и го остави отново на масата. Най-обезпокоителното беше, че макар да знаеше, че нападателят й е говорил, по никакъв начин не можеше да си спомни какво е казал. Думите му се бяха стопили, бяха потънали в тъмнината. Странно, но в съзнанието й сякаш се бяха запечатали като жигосани особените му очи и противния сух смях.

Тя се обърна неспокойно в леглото, като се питаше къде се бави Филис и продължаваше да мисли за посещението на Хейуърд. Капитан Хейуърд й беше задала много въпроси за агент Пендъргаст и неговия брат, мъж със странното име Диоген. Всичко това изглеждаше странно: Марго не беше виждала Пендъргаст от години и никога не беше предполагала, че агентът от ФБР има брат.

Най-сетне вратата се отвори и Филис влезе в стаята. Но тя не носеше поднос с чай и приветливото й лице бе приело чиновническо изражение.

— Марго, имаш посетител – каза тя.

Марго едва успя да реагира на известието, преди една позната фигура да застане на прага: председателят на нейния отдел в музея, д-р Хюго Менцес. Беше облечен както винаги – небрежно-елегантно, с причесана назад гъста бяла коса, а живите му сини очи набързо обходиха стаята, преди да се спрат върху нея.

— Марго! – извика той и пристъпи напред; патрицианските му черти се разчупиха в усмивка. – Радвам се, че те виждам!

— И аз, д-р Менцес – отвърна тя. Изненадата й, че има посетител бързо се замени от смущение: не беше облечена като за пред шефа си.

Но Менцес, сякаш усетил неудобството й, побърза да я успокои. Поблагодари на Филис, изчака, докато сестрата излезе, след което седна отстрани на леглото й.

— Колко красива стая! – възкликна той. – И с какъв прелестен изглед към долината на Хъдсън. А светлината тук отстъпва само на тази във Венеция, струва ми се; може би точно затова тази местност е привличала толкова много художници.

— Тук се отнасят чудесно с мен.

— Така и трябва. Нали знаеш, скъпа, че ужасно се тревожех за тебе. Аз, както и целият отдел „Антропология“, нямаме търпение да се върнеш.

— Аз също.

— Местонахождението ти беше почти държавна тайна. До вчера дори не подозирах, че това място съществува. Наложи се да очаровам половината персонал, за да достигна до теб. – Той се усмихна.

Марго отвърна на усмивката му. Ако някой можеше да си проправи път с чара си, това беше точно Менцес. Имаше късмет, че той й беше началник: много от кураторите на музея се разпореждаха с подчинените си, държейки се като самонадеяни крале философи. Менцес беше изключение: дружелюбен, толерантен към хрумванията на другите, готов да подкрепи хората си. Истина беше – бързаше да се върне час по-скоро на работа. „Музеология“, чийто главен редактор беше, оставаше като кораб без капитан в нейно отсъствие. Само да не се изморяваше толкова лесно…

Осъзна, че се е отнесла. Примигна и погледна към Менцес. Той я наблюдаваше загрижено.