Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Нора Кели отново се намръщи.

— Извинете ме, че повдигам въпроса, но дали наистина е необходима чак такава театралност?

Менцес се извърна към нея:

— А, Нора! Да не забравяме, че все пак идеята беше твоя.

— Представях си нещо по-просто, без специални прожектори и машини за пушек.

Менцес се разсмя безгрижно.

— Щом сме тръгнали да правим шоу, ще го правим както трябва. Повярвай ми, създаваме незабравимо образователно преживяване. Това е един чудесен начин да налеем малко знание в главите на vulgus mobile, без дори да го осъзнават.

Нора продължи да гледа със съмнение, но не каза нищо повече.

Липър обобщи:

— Когато Сенеф заговаря, крадците падат ужасени на пода. След това той се връща в саркофага си, те изчезват, холографският екран се прибира, осветлението се включва – и внезапно се появява гробницата във вида, в който е била преди разбиването. Като музеен експонат. Портата се разтваря и посетителите могат да обиколят погребалната камера сякаш нищо не се е случило.

Менцес вдигна пръст:

— Но в действителност ще се е случило – ще са научили за делото на Сенеф, а освен това ще са се забавлявали. А сега въпрос за един милион долара: ще завършите ли в срок?

— Вече сме приключили с по-голямата част от програмирането – каза Липър. – Електротехниците работят под пълна пара. Бих казал, че можем да свършим с инсталирането и да се подготвим за генералната репетиция в рамките на четири дни.

— Отлично.

— После идва отстраняването на дефектите.

Менцес наклони глава въпросително:

— Отстраняване на дефектите?

— Това е най-тежката част! Според неписаните правила намирането и отстраняването на дефектите отнема два пъти повече време от самата работа.

— Осем дена?

Липър кимна, притеснен от внезапно потъмнялото лице на Менцес.

— Четири плюс осем прави дванайсет – два дена преди официалното откриване. Ще можете ли да завършите за пет?

Нещо в тона на Менцес накара Липър да мисли, че това е по-скоро заповед, отколкото въпрос. Той преглътна мъчително: сроковете вече граничеха с безумието.

— Непременно ще опитаме.

— Добре. А сега да поговорим малко за самото откриване. Д-р Кели предложи да пресъздадем оригиналното откриване през 1872-а и аз напълно подкрепям идеята. Планирали сме коктейл, малко опера, след което гостите ще бъдат съпроводени до гробницата за светлинно-звуковия спектакъл. Ще има и вечеря.

— За колко души говорим? – попита Липър.

— Шестстотин.

— Очевидно е, че не можем да вкараме шестстотин души наведнъж в гробницата – поклати глава Липър. – Представях си, че на една двайсетминутна обиколка ще влизат по двеста души, но можем да ги увеличим, да речем, на триста за откриването.

— Добре – кимна Менцес. – Ще ги разделим на две групи. Първата, разбира се, ще включва топ-гостите: кмета, губернатора, сенаторите и конгресмените, шефовете на музея, най-големите ни благодетели, кинозвездите. С два тура развеждането на посетителите из изложбата ще ни отнеме около час. – Той местеше поглед между Липър и Демео. – Вие двамата играете главните роли. Всякаква грешка е недопустим лукс. От вас зависи подготовката на това светлинно-звуково шоу да бъде завършена навреме. Четири плюс пет: общо девет дни са на ваше разположение.

— Що се отнася до мене, нямате проблем – изпъчи се Демео, въплъщение на усмихната самоувереност.

Обезпокояващите сини очи се върнаха към Липър.

— А вие, господин Липър?

— Ще стане.

— Във възторг съм да чуя това. И мога да разчитам, че ще ме държите в течение с редовни доклади относно напредването на работата?

Те кимнаха.

Менцес погледна часовника си.

— Извини ме, Нора, но трябва да хващам влака. Ще мина да координираме нещата по-късно.

Шефът и кураторите си тръгнаха, като отново оставиха Липър в компанията на Демео. Той хвърли поглед на часовника си.

— Най-добре да действаме, Демео, понеже тази нощ за разнообразие ми се ще да си легна преди четири.

— Ами „Даркморд“? – попита Демео. – Обеща ми група воини, готови за атаката в полунощ.

Липър изпъшка. По дяволите. Щеше да се наложи да атакуват замъка Глоуминг без него.

Когато Марго Грийн се събуди, лъчите на яркото следобедно слънце нахлуваха през прозорците на клиниката „Фивършам“. Пухкави купести облаци пълзяха по мързеливото синьо небе. Откъм река Хъдсън долиташе далечно крякане на водни птици.

Тя се прозя, протегна се и седна в леглото. Погледна часовника и установи, че часът е четири без петнайсет. Сестрата скоро щеше да дойде със следобедния й ментов чай.