Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Извинете – рече тя. – Все още съм малко не на себе си.

— Разбира се. Може би за това тези тръбички са още тук.

— И той кимна към банката с физиологичния разтвор край леглото й.

— Докторът каза, че е само въпрос на презастраховка. Сега поемам много течности.

— Добре, много добре. Загубата на кръв сигурно е причинила ужасен шок на организма. Толкова много кръв, Марго. Има си причина да я наричат „жива течност“, не си ли съгласна?

Странна тръпка, подобна почти на физическо разтърсване, премина през Марго. Слабостта, чувството на вцепенение изчезнаха. Внезапно тя се почувства съвсем будна.

— Какво казахте?

— Попитах дали са ти споменали кога ще те изпишат.

Марго се отпусна.

— Лекарите са много доволни от възстановяването ми. Ще поседя още около две седмици.

— А после ще пазиш леглото вкъщи, предполагам.

— Да. Д-р Уинъкър – главният ми лекар тук – каза, че ще ми трябва месец да се възстановя, преди да се върна на работа.

— Вероятно той знае най-добре.

Гласът на Менцес беше нисък и успокояващ и Марго усети, че вцепенението се връща. Прозя се почти неволно.

— О! – възкликна тя, отново смутена. – Съжалявам.

— Но моля те, няма нищо. Не искам да прекалявам с визитата си, така че скоро ще си вървя. Уморена ли си, Марго?

Тя се усмихна слабо.

— Малко.

— Нормално ли спиш?

— Да.

— Добре. Тревожех се, че може би имаш кошмари. – Менцес се озърна през рамо към отворената врата и коридора.

— Не, всъщност нямам.

— Това е моето момиче. Какъв кураж!

Ето я пак: отново тази странна електрическа тръпка. Гласът на Менцес се бе променил. Нещо в него бе станало едновременно чуждо и смущаващо-познато.

— Д-р Менцес – започна тя, като отново се изправи в леглото.

— Хайде, хайде, легни и си почивай. – И с нежен, решителен натиск върху рамото й, той отново я накара да се отпусне на възглавницата. – Толкова се радвам да чуя, че спиш спокойно. Не всеки би се преборил така бързо, след като е оставил зад гърба си подобно травматизиращо преживяване.

— Не е съвсем зад гърба ми – отбеляза тя. – Просто не си спомням съвсем какво се случи. Това е.

Менцес успокояващо сложи ръката си върху нейната.

— Това също е добре – рече той и пъхна другата си ръка в сакото.

Марго изпита необяснимо чувство на тревога. Беше уморена – ето откъде идваше. Колкото и да харесваше Менцес, колкото и да посрещаше с радост тази малка почивка от скуката, все пак имаше нужда от почивка.

— В крайна сметка никой не би искал такива спомени. Шумовете в празната изложбена зала, чувството, че си следен. Невидимите стъпки, падащите декори. Внезапният мрак.

Марго усети неясна паника да се надига в нея. Взря се в Менцес, неспособна да следи думите му. Антропологът продължаваше да говори със своя нисък и мек глас.

— Смях от дълбините на чернотата. След което изведнъж – забиването на ножа… Не, Марго, на никого не му трябват такива спомени.

След което самият Менцес се разсмя. Но това не бе неговият глас. Не: беше друг глас, съвсем друг глас – отвратителен сух смях.

Внезапно ужасен шок изпепели летаргията. Не! О, не. Не може да бъде …

Менцес си седеше в стола и я гледаше напрегнато, сякаш измервайки ефекта от думите си.

След което й намигна.

Марго се опита да се изтръгне, отвори уста да изкрещи. Но докато правеше това, чувството за отпадналост се засили, нахлу в крайниците й, пречеше й да помръдне или да говори. Отчаяно осъзна, че летаргията не беше нормална, че нещо става с нея…

Менцес остави ръката си да се изплъзне от нейната и тогава тя видя разтресена от ужас, че другата му ръка е била скрита отдолу. В нея държеше мъничка спринцовка, която инжектираше безцветна течност в тръбичката на китката й. Докато го наблюдаваше, той измъкна иглата и я прибра в джоба на сакото си.

— Скъпа ми Марго – поклати глава той и седна назад. Гласът му сега звучеше съвсем различно. – Наистина ли си помисли, че ме виждаш за последен път?

Паника и отчаяно желание да живее се смесиха в нея – при все това тя се чувстваше напълно безпомощна срещу ужасното лекарство, което сега течеше във вените й, заглушаваше гласа й и парализираше крайниците й. Менцес пъргаво се изправи, сложи пръст на устните си и прошепна:

— Ш-ш-ш-т, време е за сън, Марго…

Омразният мрак се спусна върху нея, заличавайки мисъл и образ. Паника, шок и неверие се отдръпнаха някъде далеч, самият акт на дишане вече бе равносилен на борба. Докато лежеше неспособна да помръдне, Марго видя как Менцес се извръща и напуска стаята, слабо осъзна, че той вика сестрата. После и неговият глас се сля с кухото бучене в черепа й. Мракът изпълни очите на Марго, докато тътенът се стопи в чернотата на вечна нощ и тя не разбра нищо повече.