Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Окей.

И тя го остави в полумрака на изложбената зала да записва трескаво нещо на гърба на къс хартия.

Джей Липър, консултант по компютърни ефекти, се спря в празната погребална камера, като се оглеждаше на мъждивата светлина. Бяха изминали четири седмици откак музеят излезе с грандиозния анонс за новото откриване на Гробницата на Сенеф; самият Липър работеше по проекта от три седмици. За днес беше насрочена голямата среща, а той бе пристигнал десет минути по-рано, за да се разходи из гробницата и да си представи резултата от работата си в окончателен вид, както го беше планирал: откъде да минават фиброоптичните кабели, къде да се монтират светодиодите, къде да са разположени високоговорителите, къде да стоят холографските екрани. Оставаха четиринайсет дни до голямото откриване, а все още имаше невероятно много за вършене.

До слуха му достигаха объркани гласове, отекващи в многокамерната гробница отнякъде близо до входа – изкривени, смесени със звука от чуковете и воя на бормашините. Работниците не се щадяха, музеят пък не щадеше средства. Особено за него: вземаше по 120 долара на час, а работеше по 80 часа седмично и бързо трупаше пари. От друга страна си беше заслужил всяко пени. Особено пък като се има предвид клоуна, който музеят му бе натресъл в ролята на електрикаджия. Този тип имаше две леви ръце и ако подобни служители бяха типични за тукашния технически състав, то музеят беше в беда. Човекът бе толкова дебелокож и флегматичен, че в тялото приличаше на тухла, а подобният му на торпедо череп съдържаше толкова сиво вещество, колкото този на кокершпаньол. Сигурно прекарваше уикендите си във фитнеса, вместо да си блъска главата над технологиите, в които се очакваше да е спец.

Като по сигнал гласът на смешника проехтя по коридора.

— Тук е тъмно като в гроб, а, Джейс? – Теди Демео тромаво се появи иззад ъгъла, натоварен с куп навити на руло електронни диаграми.

Липър присви устни и си напомни за пореден път, че печели по 120 долара на час. Най-лошото от всичко беше, че преди да разбере що за птица е Демео, Липър неразумно му бе споменал за мултиплейър-играта, в която участваше: „Страната на Даркморд“. И естествено, Демео веднага беше влязъл в Интернет и се бе записал. Героят на Липър, един зъл магьосник полуелф с ониксова пелерина и цяла книга тъмни заклинания, бе прекарал седмици наред да организира военна експедиция до далечна твърд. Набираше воини – и най-внезапно се бе появил Демео във вид на орк с глуповато лице и пика в ръка, доброволец за военна служба, който се държеше като най-добрия му приятел и го обсипваше с тъпи въпроси и досадни майтапи, като го посрамваше пред всички останали играчи.

Демео спря до него, дишайки тежко. От челото му извираше пот, която му придаваше уханието на мокър чорап.

— Добре, да видим… – Той разви една от скиците. Разбира се, държеше я на обратно и му отне няколко секунди да я оправи.

— Дай я на мен – каза Липър бързо, като я измъкна от ръцете му и я опъна. Хвърли поглед към часовника си. Все още имаше пет минути до пристигането на кураторската комисия. Никакъв проблем – за два долара на минута Липър би почакал и Годо.

Подсмръкна и се огледа наоколо.

— Трябва да се направи нещо с тази влажност. Не мога да си инсталирам електрониките в подобна сауна.

— Аха – изгрухтя Демео и се озърна. – Абе въобще се чудя кой би дошъл тука да гледа тая простотия. Искам да кажа, що за нещо е това? Направо тръпки ме побиват.

Липър се обърна към въпросната фреска, която изобразяваше човешко същество с черна глава на насекомо и фараонски одежди. Погребалната камера наистина беше злокобна: стените бяха потъмнели от йероглифи, а таванът представляваше имитация на нощно небе – странни жълти звезди и луна на тъмно индигов фон. Ала истината беше, че на Липър му харесваше да го побиват тръпки. Беше малко като да попаднеш в света на „Даркморд“.

— Това е бог Кепри – каза той. – Човек с глава на скарабей. Помага на слънцето да се търкаля по небето. – Покрай проекта страшно се бе запалил по египетска митология и бе задълбал в темата, като търсеше допълнителна информация и визуални податки.

— Мумията се сблъсква с Мухата – изхили се Демео.

Разговорът им бе прекъснат от надигащата се при влизането на групата глъчка: бяха ръководителят на проекта, Менцес, и неговите подчинени.

— Господа! Радвам се, че вече сте тук. Нямаме много време. – Менцес пристъпи напред и им стисна ръцете. – Всички се познавате, разбира се.