Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Египтянинът и антуражът му, които били разведени из музея, се извърнали от гробницата ужасени и потресени и предупредили останалите посетители, че да влезеш в гробницата означава да се обречеш на сигурна и мъчителна смърт. „Тази гробница носи проклятие, за което знаят всички в моята страна“, коментира пред „Сън“ Ел-Мизар малко по-късно.

Нора се усмихна. Статията продължаваше в същия дух, като смесваше зловещи заплахи с ужасно неточни исторически сведения и завършваше, естествено, с „искане“ от гореспоменатия „бей на Болбаса“ гробницата незабавно да бъде върната в Египет. В заключение, почти като послепис, бе цитиран музеен служител, който казваше, че в гробницата влизат по няколко хиляди посетители дневно и до момента никога не е имало „нещастен случай“.

След статията следваха куп писма от най-различни хора, много от които явни откачалки, описващи „усещания“ и „присъствия“, доловени от тях, докато били в гробницата. Няколко души се оплакваха, че са се почувствали зле след посещението в музея: задъхване, изпотяване, сърцебиене, проблеми с нервите. Един, който можеше да се похвали с цяла собствена папка, разказваше за дете, което паднало в кладенеца и счупило и двата си крака, единият от които се наложило да бъде ампутиран. Няколко адвокатски послания слагаха мирен край на историята със споразумение от двеста долара за семейството на момчето.

Нора отвори следващия архив, който бе съвсем тънък, и изненадана откри вътре един-единствен пожълтял картон, върху който бе залепен следният надпис:

Съдържанието преместено в Обезопасен склад.

22 март, 1938 г.

Подпис: Люсиен П. Строубридж

Куратор египтолог

Тя изумено заобръща картончето в ръцете си. Обезопасен склад? Това сигурно беше така наречената „Обезопасена зона“, където музеят пазеше най-важните си експонати. Какво би могло да има в тази папка, та да си заслужава да стои под ключ?

Тя върна парчето картон в папката и я остави настрана, като си отбеляза наум да провери тази история по-късно. Оставаше й само един вързоп. След като развърза канапа, Нора установи, че е пълен с писма и бележки по построяването на пешеходния тунел, свързващ една от спирките на метрото с музея.

Кореспонденцията беше обемиста. Докато я преглеждаше, започна да разбира, че историята, която музеят лансираше – че гробницата е била запечатана заради построяването на тунела – не бе съвсем вярна. В действителност беше тъкмо обратното: градската управа бе искала да изгради пешеходната алея от предния вход на спирката, така че тя да минава доста далеч от входа към изложбата – една по-бързо изпълнима и по-евтина алтернатива. По някаква причина обаче от музея държаха тунелът да започва от задния вход на метростанцията. След това пък недоволстваха, че новият маршрут ще отреже входа на експозицията и ще доведе до принудителното й затваряне. Изглеждаше сякаш музеят бе искал нарочно да затвори гробницата.

Продължи да чете. Към края на папката откри написана на ръка бележка от същия Люсиен П. Строубридж, който бе преместил съдържанието на предишния архив в Обезопасен склад, надраскана в полето на неофициално писмо от нюйоркски служител, който задаваше въпрос защо музеят е настоял за такъв маршрут на алеята, с който се оскъпява изграждането.

Бележката гласеше:

Кажете му каквото искате. Искам гробницата да се запечата. Нека не пропускаме последния си най-добър шанс да се отървем от този проклет проблем.

Л.П. Строубридж

Проклет проблем? Нора се запита що за проблем е имал предвид Строубридж. Отново прегледа папката, но сякаш нямаше никакъв проблем, свързан с гробницата, като се изключат дразнещите коментари на бея на Болбаса и поредицата от писма, която те бяха предизвикали.

Проблемът, реши тя, трябваше да е в архива на Обезопасен склад. Не изглеждаше особено важен, а и времето й свършваше. Ако й останеше някоя свободна минута, можеше да се поразрови. Налагаше се да започва с доклада, иначе нямаше да може да вечеря с Бил.

Тя придърпа лаптопа към себе си, отвори нов файл и започна да набира.

Капитан от отдел „Убийства“ Лора Хейуърд показа документите си и бе почтително въведена в кабинета на Джак Манети, който оглавяваше охранителните служби към Нюйоркския природонаучен музей. На Хейуърд й харесваше, че в една институция, където първата грижа на администрацията изглежда беше да демонстрира власт и разкош, шефът на охраната е избрал малък офис без прозорци в дъното на крилото и го е обзавел с метални бюра и столове, чието главно предназначение бе да са удобни. Този факт говореше добре за Манети – или поне така се надяваше тя.