Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Последва кратка тишина, нарушена само от звука на мъчително дишане, докато Диоген се опитваше да се съвземе. Мътното му око не гледаше право в нея, но и не съвсем в друга посока.

Той прокара ръка през челото си.

— Сега ще тръгвам. Но ще установиш, че съм ти оставил нещо. Един дар в името на нашето сродство, като символ на болката, която споделяме. Надявам се да го приемеш в духа, в който ти е предложен.

— Нищо не искам от вас – каза Констанс, но омразата и твърдостта в гласа й бяха преминали в объркване.

Той задържа погледа й малко по-дълго. После – бавно, много бавно – се извърна и тръгна към изхода на библиотеката.

— Довиждане, Констанс – рече той тихо през рамо. – Пази се. Няма нужда да ме изпращаш.

Тя остана като вкопана на мястото си, докато слушаше шума на неговите отдалечаващи се стъпки. Едва когато над къщата отново легна пълна тишина, тя се надигна от стола си.

При движението й нещо прошумоля в джобчето на кринолина й.

Тя се сепна. Отново усети помръдване. След това се появи едно малко розово носле, потрепващо с мустачките си. Последваха го две очички като черни мъниста и чифт меки ушички. Занемяла от удивление, тя бръкна в джоба си. Малкото създание се изкатери в шепата й и се изправи. Миниатюрните му лапички бяха свити сякаш в молитва, мустачките му помръдваха, блестящите му очички я гледаха умолително. Беше бяла мишка: дребна, копринена и напълно питомна. Сърцето на Констанс се разтопи така неочаквано, че от устните й се откъсна въздишка, а в очите й блеснаха сълзи.

Блестящи прашинки танцуваха в неподвижния въздух в читалнята на Централните архиви и в помещението се долавяше ненатрапчивия мирис на картон, прах, канаваца и кожа. Над секциите от полиран дъб се издигаше изящно украсен и позлатен таван в стил рококо, доминиран от два тежки полилея от мед и кристал. На отсрещната стена имаше зидана камина от розов мрамор, висока поне два метра и също толкова широка, а в центъра на стаята имаше три масивни дъбови маси с извити крака и тежки покривки. Това бе една от най-внушителните зали в музея – както и една от най-малко познатите.

Бе минала повече от година, откак Нора за последен път бе влязла в тази стая и при все великолепието й, спомените, които събуждаше, не бяха приятни. За жалост това се оказа единственото място, на което можеше да прегледа най-важните исторически документи на музея.

На вратата се почука слабо и вътре пристъпи набитата фигура на Оскар Гибс, чиито мускулести ръце мъкнеха огромна купчина със старинни архиви, завързани с канап.

— Има какво да се прочете за тази Гробница на Сенеф – каза той като леко залитна, докато оставяше папките на масата. – Колко странно, че никога не бях чувал за нея до вчера.

— Малцина могат да се похвалят с обратното.

— Превърна се в разговор номер едно в музея. – Той поклати гладко обръснатата си глава, която приличаше на билярдна топка. – Само на такова място можеш да скриеш египетски гроб. – Той замълча, за да си поеме дъх. – Помните къде е бормашината, нали, д-р Кели? Ще трябва да ви заключа. Само наберете вътрешен 4240, когато свършите. И никакви моливи или хартия – трябва да използвате тези в кожените кутии. – Гипс хвърли поглед към лаптопа й. – И не забравяйте да носите ленените ръкавици през цялото време.

— Ясно, Оскар.

— Ще бъда в архивите, ако имате нужда от мен. Запомнете, вътрешен 4240.

Голямата бронзова врата се затвори и Нора чу изщракването на добре смазана ключалка. Върна вниманието си към масата. Спретнатите вързопчета с документи излъчваха тежка миризма на развала. Тя ги прегледа едно по едно, за да придобие обща представа с какво разполага и колко от него в крайна сметка ще трябва да прочете. Не би могла да проучи всичките, беше по-скоро въпрос на сортиране.

Бе поискала документите за притежание на Гробницата на Сенеф и всички свързани с тях книжа от архивите – като се започне от откриването й в Тебес, та до последната експозиция през 1935-а. Като че ли Оскар бе свършил доста цялостна работа. Най-старите архиви бяха на френски и арабски, но преминаваха на английски с преминаването на гробницата от армията на Наполеон в ръцете на британците. Имаше писма, диаграми на гробницата, рисунки, митнически декларации, застраховки, изрезки от списания, стари снимки и научни монографии. Веднъж щом гробницата се бе озовала в музея, броят на документите бе нараснал лавинообразно. Серия дебели папки бяха пълни с устройствени планове, скици, чертежи, доклади на консерватори, кореспонденция и безбройни фактури от периода на възстановка на гробницата и откриването на изложбата, а освен това – писма от посетители и учени, вътрешни отчети и оценки на историческото й значение. Купчината свършваше с множество документи, свързани с изграждането на новата метростанция и молбата на музея към град Ню Йорк за построяване на пешеходен тунел, който да свързва метростанцията на 81-а улица с новия приземен вход към музея. Последният архив представляваше кратък доклад от отдавна забравен куратор, който потвърждаваше, че зазиждането на експозицията е завършено. Датата беше 14 януари 1935-а.