Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Моля те, Констанс. – каза той. – Седни.

Тя изпълни молбата му, но остана нащрек.

— Сега можем ли да разговаряме като цивилизовани хора без повече ексцеси?

— Позволявате си да говорите за себе си като за цивилизован човек? Вие? Един сериен убиец и крадец! – Тя се изсмя кратко и презрително.

Мъжът кимна бавно, сякаш за да осъзнае думите й.

— Естествено, брат ми е държал определена линия на поведение в общуването си с теб. В крайна сметка в миналото винаги е сполучвал с този похват. Той е необикновено убедителна и харизматична личност.

— Предполагам, не се надявате, че ще повярвам даже на една ваша дума. Вие сте луд – или още по-лошо, извършил сте всичко с непомрачено съзнание. – Тя отново погледна зад него, към изхода и антрето.

Той срещна очите й.

— Не, Констанс. Не съм луд – тъкмо напротив, също като теб аз много се боя от лудостта. Виждаш ли, тъжните факти сочат, че между нас двамата има много общо – и това не са само страховете ни.

— Ние нямаме абсолютно нищо общо.

— Не се съмнявам, че брат ми желае да вярваш в това.

На Констанс й се стори, че лицето на госта й изразява безкрайна тъга.

— Истина е, че далеч не съм съвършен и засега не мога още да очаквам доверие от теб – продължи той. – Но се надявам да разбереш, че не възнамерявам да те нараня.

— Намеренията ви нямат никакво значение. Вие сте като дете, което се сприятелява с пеперуда, за да откъсне след това крилете й.

— Какво знаеш ти за децата, Констанс? Очите ти са толкова мъдри и стари. Дори от мястото си съзирам огромния опит, който се чете в тях. Какви ли странни и ужасни неща са видели! Колко остър и проницателен е погледът ти! Изпълва ме с тъга. Не, Констанс: чувствам – зная, – че детството е разкош, който ти е бил отказан. Точно както беше отказан и на мен самия.

Тя се вкамени.

— Преди малко казах, че съм тук, за да поговорим. Време е да научиш истината. Действителната истина.

Гласът му бе станал толкова тих, че думите едва се чуваха. Против волята си Констанс промълви:

— Истината?

— За връзката между мен и брат ми.

Под меката светлина на догарящия огън особените очи на Диоген Пендъргаст изглеждаха уязвими, почти отчаяни. Когато се отместиха към нея, те леко припламнаха.

— Ах, Констанс, това сигурно ти звучи извънредно странно. Но като седя тук и те гледам така, усещам че бих направил всичко по силите си, за да вдигна от теб товара от болка и страх и да го понеса сам. И знаеш ли защо? Защото когато те гледам, виждам себе си.

Тя не отговори. Просто седеше безмълвно.

— Виждам едно същество, което копнее да бъде прието, да бъде обикновен човек, но което е обречено завинаги да остане встрани от живота. Виждам личност, която усеща света по-дълбоко, по-интензивно, отколкото би искала да признае. Дори пред себе си.

Докато слушаше, Констанс започна да трепери.

— Усещам у теб и болка, и гняв. Болка от това, че си била изоставена – и неведнъж, а много пъти. А гневът е срещу чистия каприз на боговете. Защо аз? Защо пак? Тъй като е истина: ти отново си изоставена. Макар може би не точно по начина, по който си си го представяла. В това също сме еднакви. Бях изоставен, когато родителите ми изгоряха по волята на невежата тълпа. Аз се измъкнах от пламъците. Но не и те. Винаги съм вярвал, че трябваше аз да умра, а не те. Че вината е моя. И ти чувстваш същото за смъртта на сестра си Мери – че е трябвало ти да загинеш, а не тя. По-късно бях изоставен от брат си. О, виждам недоверието, изписано по лицето ти. Но в крайна сметка ти знаеш толкова малко за брат ми. Моля те единствено да ме изслушаш непредубедено.

Той се изправи. Констанс остро си пое дъх, надигайки се на свой ред.

— Не – произнесе Диоген и тя отново спря. Сега в тона му не звучеше нищо друго, освен умора. – Няма нужда да бягаш. Аз сам ще си тръгна. В бъдеще ще говорим отново и ще ти разкажа повече за детството, което ми бе отказано. И за по-големия ми брат, който взе обичта, която му предлагах и запрати в лицето ми презрение и омраза. Който изпитваше удоволствие да разрушава всичко, което аз създавах – тетрадките ми с детински стихове, преводите ми на Виргилий и Тацит. Който измъчи и уби любимото ми животинче по начин, който дори днес ме боли да си припомням. Който превърна в дело на живота си това да настройва всекиго срещу мен с лъжи и инсинуации, да ме обрисува като злия му близнак. И накрая, когато нищо от това не пречупи духа ми, той стори нещо толкова ужасно… толкова, толкова ужасно … – При тези думи гласът му секна. – Погледни мъртвото ми око, Констанс: това беше само началото на онова, което ми стори…