Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

След това вдигна очи.

В люлеещия се стол до масичката сега седеше мъж: висок, аристократичен, с патрициански нос и високо чело, бледа кожа, облечен в строг черен костюм. Имаше меднозлатиста коса и малка, добре поддържана брадичка. Когато отвърна на погледа й, блясъкът на огъня освети очите му. Едното беше с наситен, лешниково-зелен цвят, а другото – мъртво млечносиньо.

Мъжът се усмихна.

Констанс никога не го бе виждала преди, но при все това го разпозна мигновено. Тя скочи с вик, чашата се изплъзна от пръстите й.

Бърза като нападаща змия, ръката на мъжа се протегна и сръчно хвана чашата, преди да се разбие в земята. Върна я на сребърния й поднос и отново се отпусна назад в стола си. Дори капка не се беше разляла. Всичко стана толкова бързо, че Констанс не беше сигурна дали изобщо се е случило. Остана права, неспособна да помръдне. Въпреки дълбокия й потрес, тя разбираше едно: човекът се бе разположил между нея и единствения изход от стаята.

Той заговори меко, сякаш разчитайки мислите й:

— Няма нужда от тревога, Констанс. Не възнамерявам да те нараня.

Тя стоеше неподвижна пред стола. Очите й пробягаха по стаята и се върнаха върху седналия.

— Знаеш кой съм, нали, дете? – попита той. Дори масленият нюорлиънски акцент звучеше познато.

— Да. Зная кой сте. – Тя почти се задави пред странната прилика с мъжа, когото познаваше така добре, прилика във всичко, освен в косата – и в очите.

Човекът кимна.

— Поласкан съм.

— Как влязохте тук?

— Как съм влязъл е без значение. Защо съм тук е уместният въпрос. Не смяташ ли?

Констанс сякаш обмисли това за миг.

— Да. Вероятно сте прав. – Тя направи крачка напред, като остави пръстите й да се плъзнат от люлеещия се стол към масичката. – Много добре тогава: Защо сте тук?

— Защото стана крайно време да поговорим, ти и аз. Това все пак е най-дребната проява на гостоприемство, която можеш да ми предложиш.

Констанс направи още една крачка, ръката й галеше полираното дърво. След това спря.

— Гостоприемство?

— Да. В крайна сметка аз…

С внезапно движение Констанс сграбчи ножа за писма от масичката и се хвърли към него. Нападението беше забележително не само с бързината, но и с безшумността си. Тя не бе направила нито казала каквото и да е, с което да предупреди мъжа за предстоящия си удар.

Но от това нямаше полза. Той се бе извил настрана в последния момент и сега ножът за писма бе забит до дръжката в изтритата кожена тапицерия на люлеещия се стол. Констанс го изтръгна и – продължавайки да не промълвява дума – се извърна с лице към мъжа, като държеше оръжието над главата си.

Докато тя нанасяше удара, той хладнокръвно отстъпи и с мълниеносно движение сграбчи китката й: тя се замята, опитвайки се да се освободи и двамата паднаха на пода. Мъжът бе приковал тялото й под своето, ножът отскочи върху килима.

Устните му се движеха на сантиметри от ухото й.

— Констанс – рече той тихо. – Du calme. Du calme.

— Гостоприемство?! – възкликна тя отново. – Как се осмелявате да ми говорите за гостоприемство! Убихте приятелите на моя попечител, опозорихте го, откъснахте го от дома му! – Гласът й секна рязко, тялото й яростно се заизвива в нов неуспешен опит да се измъкне от стоманената му прегръдка. В гърлото й се надигна тих стон – въздишка на безсилие, примесено с друго, по-сложно чувство.

Мъжът продължи полугласно:

— Моля те, разбери, Констанс – не съм тук, за да ти причиня болка. Задържам те единствено с цел да ти попреча да ме нападнеш.

Тя се замята с нова сила.

— Ненавистен човек!

— Констанс, моля те. Трябва да ти кажа нещо.

— Никога няма да ви изслушам! – изхлипа тя задъхано.

Ала той продължаваше да я държи прикована към пода – нежно, но много здраво. Лека-полека буйните й движения утихнаха. Лежеше на земята, а сърцето й биеше учестено и болезнено. Усети и ударите на неговото сърце – много по-бавни и равномерни – срещу гърдите си. Той продължаваше да шепне успокояващи думи в ухото й, а Констанс се мъчеше да ги игнорира.

Мъжът леко се отдръпна от нея.

— Ако те пусна, обещаваш ли да не се нахвърляш върху мен повече? Да стоиш спокойно и да ме чуеш?

Тя не отвърна.

— Дори и осъдените имат право да бъдат изслушани. А може да установиш, че не всичко е такова, каквото изглежда.

Констанс продължаваше да не отговаря. След дълго мълчание мъжът се надигна от пода и бавно отпусна хватката върху китките й.

Тя веднага се изправи. Приглади престилката си, дишаше на пресекулки. Очите й отново огледаха библиотеката. Той все още стратегически й препречваше пътя към вратата. Вдигна ръка и посочи люлеещия се стол.