Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Мисията изпълнена? – запита го Проктър, щом се върна.

— Ами да. В случай, че не ми окапят пръстите на краката от измръзване.

Проктър нагласи някакъв малък уред.

— Сигналът е добър. Както изглежда, сте успял да се приближите на трийсет метра от оградата. Добра работа, лейтенант.

Д’Агоста изнурено се обърна към него.

— Наричай ме Вини.

— Да, сър.

— Аз ще се обръщам към теб по първо име, но не го знам…

— Проктър е добре.

Д’Агоста сви рамене и кимна. Пендъргаст се бе заобиколил с хора почти толкова енигматични, колкото и самия той. Проктър, Рен… а в случая с Констанс Грийн може би дори по-енигматични. Отново погледна часовника си: Почти два.

Още четиринайсет часа.

Дъждът плющеше по проядената мраморна фасада на имението в стил „Боз Ар“ на „Ривърсайд Драйв“ номер 891. Високо над покрива на мансардата една светкавица раздра нощното небе. Прозорците на първия етаж бяха запечатани и обковани с ламарина, а тези на горните три етажа – здраво залостени и със спуснати капаци. Нито лъч не се процеждаше навън, за да издаде признаци на живот в огромната къща. Ограденият преден двор бе обрасъл в смрадлика и някакви диви храсти с тъмнозелени листа, а по вътрешната алея се въргаляха донесени от вятъра боклуци. За всеки поглед имението изглеждаше изоставено и запуснато, като много други в тази мрачна и самотна част на „Ривърсайд Драйв“.

В продължение на много години – необичайно много години наистина – тази къща бе представлявала подслон, укритие, лаборатория, библиотека, музей и хранилище на тайните на някой си д-р Енок Ленг. Ала след смъртта му имението бе преминало по скрити и мистериозни пътища – наред с отговорността за повереницата на доктора – в ръцете на неговия наследник, специален агент Алойзиъс Пендъргаст.

Точно сега обаче агент Пендъргаст се намираше в единична, най-строго охранявана килия в Херкмурския затвор, и по-специално, в едно от крилата с най-печална слава. Проктър и лейтенант Д’Агоста понастоящем разузнаваха затвора. Раздразнителният особняк, когото наричаха Рен, и който бе определен за опекун на Констанс Грийн, докато Пендъргаст отсъства, беше на нощното си дежурство в Нюйоркската обществена библиотека.

Констанс Грийн бе сама.

Тя седеше пред умиращия огън в библиотеката, където не достигаше нито барабаненето на дъжда, нито уличният шум. Държеше „Моят живот“ от Джакомо Казавекио и внимателно изучаваше разказа на ренесансовия шпионин за прословутото му бягство от Лийдс, ужасния затвор във Венецианския дворец на Дуковете, от който никога никой не бе успял да се измъкне – и никога нямаше да успее. На близката маса бяха струпани купчина томове на подобна тематика: истории за бягства от затвори по целия свят, но особено от федерални затвори в Съединените щати. Тя четеше в тишина, като често спираше, за да си отбележи нещо в една подвързана с кожа тетрадка.

Докато завършваше една от тези бележки, огънят в камината пропука силно. Констанс рязко вдигна глава, очите й се разшириха при внезапния шум. Бяха големи и виолетови, и необичайно мъдри за лице, което не изглеждаше на повече от двайсет и една. Напрегнатите й черти бавно се отпуснаха.

Не че беше точно неспокойна. Все пак имението бе обезопасено срещу натрапници; тя познаваше тайните му пътища и ходове по-добре от всеки друг и можеше да изчезне във всеки един от дузината скрити коридори само за миг. Не – всичко идваше от това, че бе живяла тук толкова дълго и познаваше старата къща така добре, че почти можеше да усети настроенията й. А сега изпитваше съвсем осезаемо чувство, че нещо не е наред, че къщата се опитва да й каже нещо, да я предупреди за нещо.

На една странична масичка до стола й димеше кана с чай от лайка. Констанс остави тетрадката настрана, наля си една чаша и се изправи. Като приглади колосаната си престилка с цвят на слонова кост, тя се обърна и тръгна към рафтовете с книги в далечния край на библиотеката. Каменният под бе покрит с дебели персийски килими и докато пристъпваше, Констанс не вдигаше никакъв шум.

Застанала пред рафта, тя се наведе напред, присвивайки очи да разчете златните надписи върху подвързиите. Единствената светлина идваше от камината и от самотната лампа на Тифани до стола, така че този отдалечен кът на библиотеката беше сумрачен. Най-накрая откри каквото търсеше – монография за управлението на затворите от времената на Депресията – и се върна с нея на мястото си. Отвори я и започна да разлиства, за да прегледа съдържанието й. Щом намери желаната глава, Констанс се протегна за чая си, отпи глътка и върна чашата на масичката.