Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Фекто и Дойл бяха получили нареждане при преместването на затворника А в единична килия да го лишат от всичките му вещи, включително – и най-вече, както директорът беше подчертал – от всякакви пособия за писане. Бяха взели всичко: книги, скици, снимки, списания, тетрадки, писалки и мастила. На затворника не му остана нищо и нямаше какво да прави, освен да слуша:

Трам-та-та-там, трам-та-та-там, та-та-там! Трам-та-пгам-тра-там! Та-та-та-та-трам-та-трам-та-трам-трам-трам! Трам-трам-трам…

Фекто бе чул достатъчно. От ужасното барабанене вече го полазваха тръпки. Той кимна към изхода и двамата с Дойл забързано поеха по коридора.

— Давам му седмица – каза Фекто.

— Седмица? – разхили се Дойл. – Горкият нещастник няма да изкара и двайсет и четири часа.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста лежеше по корем под студения дъждец на един гол хълм над Херкмурския федерален затвор в Херкмур, Ню Йорк. До него пълзеше тъмната фигура на мъжа на име Проктър. Беше полунощ. Огромният затвор се простираше в равната долина под тях, ярко осветен от жълтото сияние на лампите, сюрреалистичен като огромна нефтена рафинерия.

Д’Агоста приближи до очите си мощен дигитален бинокъл и за пореден път огледа общия план на сградата. Покриваше поне двайсет акра и се състоеше от три ниски, огромни бетонни блока, разположени П-образно, заобиколени от асфалтирани дворове, наблюдателни кули, заградени служебни зони и караулки. Д’Агоста знаеше, че първата сграда е Федералното отделение за максимална сигурност, в което се намираха най-ужасните престъпници, които съвременна Америка можеше да произведе – а това, мрачно си помисли Д’Агоста, само по себе си говореше много. Втората, много по-малка постройка, се наричаше Федерален затвор за задържане и прехвърляне на осъдени на смърт. При все че в щата Ню Йорк нямаше смъртно наказание, съществуваше федерална смъртна присъда и тук държаха тъкмо онези, които бяха получили такава от федералния съд.

Третото отделение носеше име, което би могло да бъде плод само на извратеното въображение на някой бюрократ от затворническата администрация: Федерален арест за предсъдебно задържане на високорискови углавни престъпници. В него бяха онези, които очакваха процес за някое от малкото на брой особено отвратителни федерални престъпления, хора, на които бе отказана гаранция и такива, за които имаше особено висок риск за бягство. В този затвор можеше до се нагледаш на наркобосове, домашни насилници, серийни убийци, упражнявали занаята си в няколко щата, както и обвинени в убийството на федерални агенти. На жаргона на Херкмур това място беше „Черната дупка“.

Тъкмо в това отделение в момента се намираше и специален агент A.З.Л. Пендъргаст.

Докато някои от най-известните щатски затвори като Синг Синг и Алкатраз се славеха с това, че от тях никой не е избягал, Херкмур оставаше единственият федерален затвор, който можеше да се похвали с подобно нещо.

Бинокълът на Д’Агоста продължи да обхожда постройките, запечатвайки дори най-дребните детайли, които от три седмици бе изучавал на хартия. Очите му бавно преминаха от централните сгради към външните пристройки, за да достигнат накрая до външната ограда.

На пръв поглед заграждението на Херкмур не изглеждаше нещо особено. Охраната се състоеше от стандартната тройна бариера. Първият кръг представляваше петнайсетметрова ограда от метални халки, която завършваше с бодлива тел и бе осветена от ослепителната светлина на многобройни ксенонови прожектори. Серия от двайсетметрови пространства, постлани с чакъл, водеха към втората бариера: трийсетметрова стена, на върха, на която стърчаха шипове и още тел. По протежението й на всеки сто метра имаше наблюдателна будка, в която седеше по един въоръжен пазач; Д’Агоста ги виждаше как се движат наоколо и се оглеждат, винаги нащрек. Седемдесетметров ров, в който обикаляха добермани, водеше до последната бариера – ограда от метални халки, също като първата. Нататък следваше ливада, отвъд която се простираше гората.

Това, което правеше Херкмур уникален, не можеше да се види: електронна наблюдателна и охранителна система, която представляваше истинско произведение на изкуството, и за която се твърдеше, че е най-добрата в страната. Д’Агоста бе разглеждал характеристиките й – всъщност, се бе потил над тях дни наред, – но все още не можеше да се похвали, че е разбрал нещо. Но не виждаше проблем в това: Ели Глин, неговият странен и мълчалив партньор, който се бе затворил като в наблюдателна кула в своя специално оборудван микробус километър по-надолу, ги разбираше и само това бе важно.