Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

МакКоркъл взе да потропва с крак нетърпеливо.

— Това е погребалната камера – започна Уичърли, – която древните наричали Домът на златото. Тези преддверия тук би трябвало да са Залата на ушабти; Залата на канопите, където всички органи на фараона били съхранявани в стъкленици; Съкровищницата на края; и мястото за почивка на боговете. Забележително, нали, Нора? Как само ще се забавляваме!

Нора не отговори веднага. Мислеше си за това колко огромна е гробницата, колко е прашна и колко много работа им предстои.

Явно и Менцес мислеше за същото, понеже се обърна към нея с полунетърпелива, полусъжалителна усмивка.

— Е, Нора – рече той. – Май ще се окажат интересни шест седмици?

Джери Фекто здравата тръшна вратата на единична килия 44, предизвиквайки оглушителен тътен из целия трети етаж на Херкмурския изправителен затвор 3. Той се захили и смигна на колегата си, и двамата застанаха пред вратата, изчаквайки звука да проехти през обширните бетонни пространства и бавно да заглъхне.

Затворникът в 44-а си беше истинска мистерия. Всички надзиратели говореха за него. Беше важен, поне това бе ясно: агенти от ФБР идваха да го видят на няколко пъти, а и самият директор бе проявил личен интерес. Но онова, което най-много впечатляваше Фекто, бе плътната информационна завеса. За повечето затворници не отнемаше много време да се разпространят слухове за обвинението, престъплението, кървавите подробности. Но в този случай никой не знаеше дори името на затворника, камо ли пък престъплението му. Обозначаваха го само с една буква: А.

На всичкото отгоре човекът беше доста зловещ. Вярно, физически не беше чак толкова внушителен: висок и строен, с толкова бледа кожа, сякаш че е бил роден в килията. Рядко приказваше, а когато все пак отвореше уста, се налагаше да се навеждаш напред, за да го чуеш. Не, не беше това. Бяха очите му. За двайсет и пет години в изправителния, Фекто никога не бе виждал толкова студени очи, подобни на две блестящи сребристи парченца сух лед, с температура толкова ниско под нулата, че щяха да запушат.

Исусе, Фекто направо изтръпваше като се сетеше за тях.

Фекто не се и съмняваше, че затворникът е извършил някое наистина отвратително престъпление. Или серия от престъпления. Като истински студенокървен сериен убиец. Достатъчно зловещо изглеждаше за това. Ето защо той изпита такова удовлетворение, когато дойде заповедта затворникът да бъде преместен в единична килия 44. Нямаше нужда да се казва нищо повече. На това място пращаха костеливите орехи. Онези, които трябваше да поомекнат. Не че 44-а беше по-лоша от останалите килии в Херкмур 3-те всички бяха еднакви: метално легло, тоалетна без седалка, мивка, в която тече само студена вода. Това, което правеше единична килия 44 специална и толкова подходяща за пречупването на затворниците, беше присъствието на обитателя на 45-а. Барабанчика.

Фекто и партньорът му, Бенджи Дойл, стояха безмълвно от двете страни на вратата и чакаха Барабанчика да започне отново. Беше спрял, както правеше винаги за няколко минути, щом настаняха нов затворник. Но паузата никога не траеше дълго.

После, като по разписание, Фекто чу слаб шум от стъпки в единична килия 45. Последва звук от мляскане на устни и барабанене на пръсти по металната обшивка на леглото. Още меки стъпки, откъслечно тананикане… И после барабаненето. Започна бавно и бързо ускори, стремителна поредица, разкъсвана от синкопи, придружена с примляскване и шумолене, безспирен звуков потоп от неизтощима хиперактивност.

По лицето на Фекто се разля широка усмивка и погледът му срещна очите на Дойл.

Барабанчикът беше безупречен затворник. Никога не крещеше, не виеше, не хвърляше храната си. Не ругаеше, не заплашваше пазачите, не блъскаше по стените. Беше чист и прилежен, поддържаше косата си подстригана и вчесана, а тялото – чисто. Но имаше две особености, поради които го държаха в единична килия: почти никога не спеше и прекарваше будните си часове – всичките си будни часове – в барабанене. Никога високо, никога демонстративно. Барабанчикът напълно бе забравил за външния свят и изобщо не забелязваше проклятията и заплахите, насочени към него. Той сякаш дори не осъзнаваше, че съществува външен свят и продължаваше, без никога да променя ритъма, никога несмущаван или прекъсван, съвършено съсредоточен. Интересно, че самата мекота на звуците, които произвеждаше, беше тяхната най-нетърпима характеристика: истинско китайско мъчение с вода за ухото.