Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Чух повече, отколкото бих искал. Благодаря ви, докторе – сухо отбеляза МакКоркъл.

— Да ограби фараонска гробница ще да е било ужасяващо преживяване за древния египтянин. Проклятията, застрашаващи всеки влязъл вътре, се възприемали като съвсем реални. С цел да отрекат властта на мъртвия фараон, древните крадци не просто ограбвали гробницата, те я разрушавали, трошали всичко. Единствено така можели да разпръснат злата сила на проклятието.

— Ето нещо за изложбата, Нора – отбеляза Менцес.

След кратко колебание МакКоркъл пристъпи прага, а останалите го последваха.

— Вторият проход на Бога – обясни Уичърли като осветяваше с фенерчето си надписите. – Стените са покрити с откъси от „Реунупертемру“, египетската Книга на мъртвите.

— Виж ти! Колко интересно! – възкликна Менцес. – Прочети ни нещичко, Ейдриън.

Уичърли започна да рецитира с напевен глас:

Регентът Сенеф, чиито думи са истина, рече: Хвала и благодарност на теб, Ра. О, ти, който пътуваш в златната си ладия, ти, който осветяваш Двете Земи в деня на своето рождение. Твоята майка те взе в ръката си и ти огря с великолепие Кръга, над който пътува Диска. О, Велика светлина, която се носи през Ну. Вдигни мъжете от дълбоките недра на твоите води…

— Това е призив към Ра, Богът на слънцето, от починалия, Сенеф. Много типично за Книгата на мъртвите.

— Чувала съм за Книгата на мъртвите – каза Нора. – Но не знам много.

— Общо взето това е сборник с магически призиви, чарове и заклинания. Той помагал на мъртвите да преодолеят опасното пътуване през подземния свят към Тръстиковото поле – представата на древните египтяни за Рая. През дългата нощ след погребването на фараона хората бдели в тревожно очакване, тъй като ако той по някаква причина останел в подземния свят и не се преродял, слънцето никога повече нямало да изгрее. Мъртвият владетел трябвало да знае заклинанията, тайните имена на змиите и да владее всякакви други тайни познания, за да успее да завърши пътуването си. Ето защо всичко е написано на стените на неговата гробница – Книгата на мъртвите всъщност представлява нещо като приспивна песен за последния сън на фараона, която го отвеждала към Вечния живот.

Уичърли се изкиска и освети четири колони с йероглифи, изписани в червено и бяло. Останалите се приближиха, стъпките им вдигаха облаци от сивкав прах.

— Ето и Първата порта на мъртвите – продължи той. – Тя изобразява възкачването на фараона в слънчевата ладия и пътешествието му през подземния свят, където го посреща тълпата на мъртвите… А тук, при Четвъртата порта, те са достигнали до ужасната пустиня Сокор и лодката магически се превръща в змия, за да ги пренесе през горящите пясъци… Или пък това! Много драматично: в полунощ душата на Бога на Слънцето, Ра, се съединява с трупа му, представен от мумифицираното тяло…

— Извинете ме, докторе – намеси се МакКоркъл, – но все още имаме да минем през осем стаи.

— Разбира се. Много съжалявам.

Продължиха към отсрещния край на камерата. Тук, в една тъмна ниша, се виждаше стръмно стълбище, водещо към непрогледен мрак.

— Този коридор също е бил пълен с чакъл – каза Уичърли.

— За да възпрепятства крадци.

— Внимавайте – промърмори МакКоркъл, докато ги водеше.

Уичърли се обърна към Нора и й протегна добре поддържаната си ръка.

— Ще позволите ли?

— Мисля, че ще се справя – отвърна тя и вътрешно се усмихна на старомодната му учтивост. Докато наблюдаваше как Уичърли внимателно се спуска с идеално излъсканите си обувки, сега покрити с дебел слой прах, реши, че е много по-вероятно той да се подхлъзне и да си счупи врата, отколкото тя.

— Внимателно! – извика Уичърли към МакКоркъл. – Ако тази гробница следва обичайния план, би трябвало кладенецът да е точно пред нас.

— Кладенецът? – долетя гласът на МакКоркъл.

— Дълбока яма, замислена така, че да изпрати невнимателните похитители на гробницата към смъртта им. Всъщност това е било и начин да се предотврати евентуално наводняване на помещенията през редките периоди, когато Долината на царете бивала заливана с вода.

— Дори да е останал непокътнат, кладенецът със сигурност ще е ограден – рече Менцес. – Все пак не забравяйте, че това някога е било изложба.

Те се движеха напред предпазливо, под лъчите на фенерчетата им най-сетне се разкри паянтов дървен мост, който прекосяваше яма, дълбока поне осем метра. МакКоркъл им направи знак да останат назад, разгледа моста внимателно, след което продължи по него. Едно внезапно скръц накара Нора да подскочи. МакКоркъл отчаяно сграбчи перилата. Но се оказа просто звукът от наместващо се дърво и мостът устоя.