Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Можем да използваме тази мумия, за да я сложим в гробницата – обади се Менцес. – Идеята на Нора беше да покажем гроба както е изглеждал веднага след ограбването.

— Чудесно хрумване! – заяви Уичърли и удостои Нора с брилянтна усмивка.

— Смятам – намеси се МакКоркъл, – че входът за гробницата се е намирал точно срещу тази стена. – Като остави чантата на пода, той дръпна настрана найлоновото покривало от рафтовете, скриващи отсрещната стена и пред очите им се откриха гърнета, купи и кошници, пълни с някакви черни, сбръчкани предмети.

— Какво има вътре? – полюбопитства Нора.

Археологът се наведе да ги разгледа отблизо. След кратка тишина той се изправи.

— Консервирана храна за задгробния живот. Хляб, стави от антилопа, плодове и зеленчуци, фурми за пътуването на фараона към отвъдното.

Внезапно откъм стените се зачу нарастващ грохот, последван от сподавено скриптене на метал, след което настъпи тишина.

— Метростанцията на Сентрал Парк Уест – обясни МакКоркъл. – Станцията на 81-а улица е много близо.

— Трябва да намерим начин да изолираме този звук – сви вежди Менцес. – Разваля цялата атмосфера.

МакКоркъл изгрухтя, след което извади някакво електронно устройство от торбата и го насочи към новоразкрилата се стена. Повъртя го в ръце, после измъкна парче тебешир и драсна върху стената. След миг в ръцете му се появи второ устройство, което той допря до мазилката и започна да го плъзга бавно, като си отбелязваше нещо.

После отстъпи назад.

— Бинго! Помогнете ми да поместя тези лавици.

Започнаха да разпределят предметите по съседните рафтове. Когато стената най-сетне се оголи, МакКоркъл дръпна подпорите на лавиците от рушащия се хоросан с помощта на клещи и ги отстрани.

— Готови ли сте за часа на истината? – запита той със светнали очи. Доброто му настроение явно се възвръщаше.

— Абсолютно! – отвърна Уичърли.

МакКоркъл извади дълъг клин и чук от чантата си, опря клина в стената и го удари силно няколко пъти. Звукът проехтя остро в затвореното пространство и мазилката започна да се рони на едри парчета, разкривайки тухлата отдолу. Продължи да работи с клина, като вдигаше облаци прах… И внезапно инструментът потъна до дръжката. МакКоркъл го завъртя и няколко пъти го удари странично с чука, разхлабвайки тухления градеж. Още няколко странични удара избиха голям правоъгълен отвор. Мъжът направи крачка назад.

Едновременно с него Уичърли се втурна към стената.

— Простете ми, че си присвоявам привилегията на изследователя! – Той се обърна към тях с най-шармантната си усмивка. – Възражения?

— Моля, заповядайте. – Менцес махна с ръка. МакКоркъл се намръщи, но не каза нищо.

Археологът включи фенерчето си и освети дупката, опитвайки се да надникне вътре. Последва дълго мълчание, прекъснато единствено от грохота на друга мотриса.

— Какво виждате? – обади се Менцес най-сетне.

— Странни животни, статуи и злато. Всичко блести като злато.

— Какво, по дяволите… – подзе МакКоркъл.

Уичърли го изгледа.

— Шегувам се – просто цитирах думите, които Хауърд Картър изрекъл, когато за пръв път надникнал в гроба на владетеля Тут.

Устните на МакКоркъл се свиха.

— Ако благоволите да се отдръпнете, веднага ще проправя път.

Той отново се приближи към отвора и със серия от отлично премерени удари на клина разхлаби няколко редици тухли. За по-малко от десет минути беше отворил достатъчно голям вход, за да се прекрачи отвъд. Той изчезна вътре и миг по-късно се появи отново.

— Както предполагах, електричеството не работи. Ще трябва да използваме фенерчетата. Налага се аз да ви водя – продължи той, като хвърли поглед към Уичърли. – Музейни разпоредби. Вътре може да има нещо опасно.

— Сигурно ще ни нападне Мумията от Черната лагуна – прихна Уичърли и погледна към Нора.

Те внимателно пристъпиха вътре и спряха, за да се ориентират в тъмното. Под светлината на фенерчетата се виждаше голям каменен праг, а отвъд него се издигаше стълбище, изсечено от груби варовикови блокове.

МакКоркъл пое към първото стъпало, поколеба се, после се засмя нервно.

— Готови ли сте, дами и господа?

Капитанът от отдел „Убийства” Лора Хейуърд седеше безмълвно в офиса си, взряна в непроходимата гора, която избуяваше от бюрото, от всеки стол, и се разпростираше чак до пода – хаотични купчини хартия, снимки, кълбета цветен канап, компактдискове, жълтеещи телексни ленти, етикети, пликове за писма. Външният безпорядък, разсъждаваше тя, бе прекрасно огледало на вътрешното й състояние.