Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Прекрасното й изложение от доказателства срещу специален агент Пендъргаст с всички уличаващи подробности, отбелязани с шарени кабърчета и надлежно надписан снимков материал, бе изчезнало безследно. Всичко си бе паснало толкова добре. Доказателствата бяха чисти, убедителни и свързани с вътрешна логика. Случайно петно кръв, няколко микроскопични влакънца, два-три косъма, възел, заплетен по много специфичен начин, притежание на оръжие, с което е извършено убийство. ДНК-тестовете не лъжеха, криминологията не лъжеше, аутопсиите не лъжеха. Всички те сочеха към Пендъргаст. Ето колко очевиден беше случаят срещу него.

Може би твърде очевиден. И тъкмо в това, казано накратко, се състоеше проблемът.

Някой почука колебливо на вратата и тя се обърна, за да види Глен Сингълтън, капитан на местния участък, застанал на прага. Той беше мъж в края на четиридесетте, висок, с гъвкавите, пъргави движения на плувец, с издължено лице и изсечен профил. Носеше графитен костюм, който бе твърде скъп и добре скроен за капитан от Нюйоркското полицейско управление и през седмица оставяше по сто и двадесет долара във фризьорския салон във фоайето на хотел „Карлайл“ в замяна на перфектната поддръжка на прошарената си коса. Но всичко това бяха белези на лична суетност, а не на недостатъчно внимание към професията. И при все модните си залитания, той бе адски добро ченге, един от най-награждаваните за активна дейност в службата.

— Лора, може ли? – Той се усмихна, разкривайки два реда перфектни зъби, очевидно дело на талантлив стоматолог.

— Разбира се, влизай.

— Липсваше ни миналата вечер на партито на отдела. Някакви неприятности ли имаше?

— Неприятности? Не, нищо подобно.

— Сериозно? В такъв случай не разбирам защо пропусна възможността да хапнеш, да пийнеш и да се позабавляваш.

— Знам ли. Предполагам, че просто настроението ми не беше подходящо за забавления.

Настъпи неловка тишина, докато Сингълтън се оглеждаше за свободен стол.

— Прощавай за тази бъркотия. Тъкмо се занимавах с… – Тя не довърши.

— С какво?

Хейуърд сви рамене.

— Тъкмо от това се боях. – След кратко колебание Сингълтън затвори вратата и пристъпи напред.

— Това не е характерно за теб, Лора – произнесе той тихо.

Отсега нататък ще бъде, помисли си Хейуърд.

— Приятели сме, затова ще говоря направо – продължи той. – Съвсем наясно съм с какво „тъкмо се занимаваш“ и искам да ти кажа, че си търсиш белята с това.

Хейуърд чакаше.

— Ти проведе случая като по учебник. Справи се перфектно. Защо тогава продължаваш да се тормозиш?

Няколко мига тя гледа Сингълтън втренчено, като се опитваше да контролира гневната вълна, насочена по-скоро към самата нея, отколкото към него.

— Защо ли? Защото в затвора лежи погрешният човек. Агент Пендъргаст не е убил Торънс Хамилтън, нито пък Чарлз Дюшам или Майкъл Декър. Брат му Диоген е истинският килър.

Сингълтън въздъхна.

— Виж, ясно е, че Диоген е откраднал диамантите на музея и е отвлякъл Виола Маскелене. Така твърдят единодушно лейтенант Д’Агоста, онзи гемолог Каплан и самата Маскелене. Но това не го превръща в убиец. За такова нещо ти изобщо нямаш доказателства. От друга страна, ти свърши страхотна работа, за да докажеш, че агент Пендъргаст е извършил тези убийства. Точка по въпроса. Не го мисли повече.

— Направих това, което се очакваше от мен и точно тук е проблемът. Изиграха ме. Пендъргаст е лъжливо набеден.

Сингълтън се намръщи.

— През моята кариера съм виждал много схеми, целящи да натопят някого. Но в този случай схемата трябва да е била особено сложна.

— Д’Агоста през цялото време ми повтаряше, че Диоген Пендъргаст се стреми да хвърли вината върху брат си. Диоген е събрал всичките му необходими физически доказателства по време на възстановяването на Пендъргаст в Италия – кръв, косми, влакна, всичко! Д’Агоста упорстваше, че Диоген е жив, че той е похитителят на Виола Маскелене, че той стои зад диамантения обир. Беше прав за тези неща, което ме кара да мисля, че може да е прав и за всичко останало.

— Д’Агоста здравата оплеска нещата! – сопна се Сингълтън. – Той предаде и моето, и твоето доверие. Не се и съмнявам, че дисциплинарният процес ще потвърди решението за уволнението му. Наистина ли искаш да се хванеш за такъв изгнил клон?

— Искам да се хвана за истината. Аз съм отговорна за това, че Пендъргаст ще бъде изправен на процес, в който е заложен животът му. И пак аз съм тази, която може да промени това.