Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Д’Агоста бе доволен, че прави нещо. Докато бдеше там горе, бе имал предостатъчно време да мисли. А мисленето беше последното, от което имаше нужда – мислеше за предстоящия дисциплинарен процес, който като нищо можеше да завърши с изритването му НПУ. Това, което се бе случило през последните няколко месеца, изглеждаше съвсем невероятно: внезапното му повишение в управлението, разцъфтяващите му отношения с Лора Хейуърд, подновената връзка с агент Пендъргаст. След което всичко рухна. Кариерата му на ченге беше под голям въпрос, беше се отчуждил от Хейуърд, а приятелят му Пендъргаст гниеше долу в този влажен ад и скоро щеше да се изправи на процес, на който бе заложен животът му.

Д’Агоста се препъна и залитна. Вдигна измъченото си лице нагоре, като остави капчиците леден дъжд да му влеят доза бдителност.

Избърса лицето си и продължи напред. Вземането на водна проба щеше да е трудно, тъй като потокът минаваше покрай открития район извън стените на затвора, изложен изцяло под погледите на пазачите в кулите. Но това беше нищо в сравнение с магнитната драга, която го бяха натоварили да направи. Глин искаше той да пълзи колкото се може по-близо до външната ограда, носейки миниатюрен магнетометър в джоба си, да провери за закопани сензори или скрити електромагнитни полета… след което да зарови проклетото нещо в земята. Разбира се, ако имаше сензори, той най-вероятно щеше да ги задейства – е, и тогава нещата щяха да станат вълнуващи.

Той бавно запълзя по билото на хълма, теренът под краката му постепенно се изравняваше. Въпреки мушамата и ръкавиците чувстваше как ледената вода пълзи по краката му и се просмуква през лошо залепените му ботуши. Стотина метра по-нататък можеше да различи първите дървета на гората и да чуе клокоченето на потока. Докато се движеше напред, се държеше приведен ниско между лавровите храсти. Последните метри пропълзя на четири крака.

Миг по-късно вече бе достигнал потока. Беше тъмен и миришеше на влажни листа, а покрай единия му бряг, упорито неразтопен, оставаше назъбен леден фриз.

Той се спря и погледна към затвора. Охранителните кули сега се мержелееха напред само на около двеста метра, ярките им светлини блестяха като множество слънца. Д’Агоста бръкна в джоба си, за да извади контейнерчето, което Глин му бе дал, но изведнъж замръзна. Предположението му, че гардовете ще гледат навътре към затвора, се бе оказало погрешно: ясно виждаше как един от тях се взира в мрака навън, внимателно оглеждайки края на близката гора с мощен бинокъл.

Важна подробност.

Застана неподвижно сред лавровите храсти. Вече бе навлязъл в забранената зона и се чувстваше адски на показ.

Изглежда бе убягнал от вниманието на пазача. Със свръхчовешко внимание той се наведе напред, потопи епруветката в ледената вода, напълни я и я запуши. После запълзя надолу по течението, събирайки боклука – стари стиропорни чаши за кафе, няколко бирени кутийки, опаковки от дъвки – в раницата си. Глин беше съвсем категоричен, че Д’Агоста трябва да събере всичко. Беше много неприятна работа да газиш в студената вода, налагаше му се да рови по каменистото дъно на потока, понякога потопен до раменете. Една плетеница от клони по средата действаше като сито и той удари джакпота като събра поне пет килограма боклук.

Когато приключи откри, че се е озовал точно на мястото, където Глин искаше да зарови магнетометъра. Изчака пазача да се обърне в срещуположната посока, след което полупрегази, полупрепълзя през потока. Поляната, която заобикаляше затвора, беше неподдържана, тревата бе мъртва и смачкана от снеговете. Все пак обаче имаше няколко жалки бурена, които осигуряваха нещо подобно на прикритие.

Д’Агоста продължи напред, заковавайки се на място всеки път, когато пазачът обърнеше бинокъла си към него.

Минутите течаха. Усещаше ръмящата влага да се спуска по врата и гърба му. Оградата се приближаваше болезнено бавно. Но той трябваше да продължи, и то възможно най-бързо: колкото повече се бавеше, толкова по-голяма ставаше вероятността някой да го забележи.

Най-сетне достигна поддържаната част на ливадата. Извади устройството от джоба си, протегна ръка през високите буренаци, сложи магнетометъра между тях и започна да се изтегля назад.

Връщането беше още по-трудно. Сега той гледаше в противоположна посока и не можеше да вижда наблюдателните кули. Продължаваше да се движи бавно, но равномерно, с чести и дълги паузи. Четиридесет и пет минути след като бе тръгнал, Д’Агоста отново прекоси потока и навлезе в мократа гора, проправяйки си път през лавъра към шпионското им гнезденце на върха на хълма. Чувстваше се полуизмръзнал, а гърбът го болеше от неприятната тежест на раницата, пълна с подгизнали отпадъци.