Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Мъжът очевидно не примираше от радост, че я вижда, но все пак направи опит да прояви любезност, предлагайки й стол и чаша кафе, което тя отказа.

— Тук съм заради покушението над Грийн – поясни Хейуърд. – Питах се дали ще може да ме придружите на една кратка разходка из експозицията „Свещени образи“ и междувременно да изясним още няколко допълителни въпроса относно достъпа до залите, влизането, излизането и мерките за сигурност.

— Но нали вече минахме тази част още преди седмици! Смятах, че разследването е приключило.

— Моето разследване все още не е приключило, господин Манети.

Той облиза устни.

— Минахте ли през кабинета на директора? Задължени сме да препращаме всички служители на реда към…

Тя го прекъсна като се изправи рязко. Изпита раздразнение.

— Нямам време за това, нито пък вие. Да тръгваме.

Последва охранителния директор през лабиринт от коридори и прашни зали, докато най-сетне стигнаха входа на изложбата. Музеят все още бе отворен и вратите зееха, но на самата експозиция почти нямаше хора.

— Да започнем оттук – рече Хейуърд. – Вече многократно разглеждах охранителното оборудване, но все още има няколко неща, които не са ми ясни. Престъпникът е влязъл в залата през тази врата, нали?

— Да.

— Вратата на отсрещната стена може да се отвори само отвътре, не и отвън. Така ли е?

— Точно така.

— А охранителната система би трябвало автоматично да прави списък на всички, които влизат и излизат, тъй като на всяка магнитна карта с кодирано името на притежателя й.

Манети кимна.

— Но системата не е регистрирала друго влизане след това на Марго Грийн. Нападателят е откраднал нейната карта и я е използвал, за да избяга през задния изход.

— Предполагам, че да.

— Грийн може да е влязла и да е оставила тази врата отворена.

— Не. Първо, това би нарушение на правилата. Второ, системата е отчела, че тя не е правила такова нещо. Няколко секунди след като Грийн е влязла, вратата се е затворила. Имаме електронен запис на това.

— Значи престъпникът трябва да я е чакал в залата скрит още от момента, в който изложбата е затворила за посетители – пет часа – до момента на нападението в два през нощта.

Манети кимна.

— Или пък някак си е успял да заобиколи охранителната система.

— Смятаме, че това е крайно невероятно.

— Но аз мисля, че е почти сигурно. Идвала съм в тази зала дузина пъти след нападението. Няма място, където нападателят да е можел да се скрие.

— Но залата беше в процес на подреждане. Всичко беше нагоре с краката.

— Било е два дни преди откриването. Залата е била почти подредена.

— Охранителната система е защитена срещу измама.

— Като Диамантената зала. Нали?

Тя наблюдаваше как устните на Манети се стягат и стомахът й се сви. Това не беше в неин стил. Превръщаше се в истинска кучка и това не й харесваше.

— Благодаря ви, господин Манети – каза тя. – Бих искала да обиколя още веднъж залата, ако нямате нищо против.

— Моля, заповядайте.

— Ще държим връзка.

Манети изчезна и Хейуърд замислено тръгна из помещението, където Грийн е била нападната, като за пореден път си представяше всяка стъпка от покушението в някакъв мислен забавен кадър. Опита се да потуши тънкото гласче, което й казваше, че е тръгнала за зелен хайвер, че вероятно няма да открие нищо ценно тук, седмици след случая, след като стотици хиляди хора са прекосили тази зала, че мотивите й са напълно погрешни, че просто трябва да продължи с живота и кариерата си, докато все още може.

Тя отново обиколи залата, тънкото гласче изчезна под потракването на токчетата й. Когато стигна до мястото, където бе открито петното от кръв, тя зърна една приведена фигура в тъмен костюм, която се придвижи към нея иззад изложбения шкаф, готова за скок.

Хейуърд измъкна оръжието си и се прицели в силуета.

— Хей ти! Не мърдай! Нюйоркско полицейско управление!

Човекът скочи с гърлен вик, размахвайки ръце, непокорната му коса се развя. Хейуърд разпозна в него Уилям Смитбак, репортерът от „Таймс“.

— Не стреляйте! – извика той. – Така де, само оглеждам наоколо! Исусе Христе, изкарахте ми ангелите с това нещо!

Хейуърд прибра оръжието в кобура, почувства се глупаво.

— Съжалявам, малко съм изнервена.

Смитбак присви очи.

— Вие сте капитан Хейуърд, нали?

Тя кимна.

— Аз покривам случая „Пендъргаст“ за „Таймс“.

— Известно ми е.

— Чудесно. Всъщност отдавна искам да поговоря с вас.