Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Обаче затворникът, когото наричаха просто А, не беше страстен почитател на ритъма. Той бе човек с разностранни интереси, но барабаните не спадаха към тях.

Въпреки това той слушаше.

Накрая, половин час преди да загасят лампите, затворникът А се сви на койката си. Той се обърна към рамката над главата си и предпазливо почука по нея с показалец, а после и с останалите пръсти. Започна да отмерва прост четири четвърти такт. След няколко минути опита върху матрака, после по стената и мивката – сякаш ги тестваше за тембър, тон и амплитуда, – преди да се върне обратно на рамката на леглото. Като продължаваше да потропва в четири четвърти с лявата ръка, той започна втора серия с дясната. Докато изпълняваше този прост ритмически акомпанимент, той слушаше напрегнато изблика на виртуозност от съседната килия.

Времето за изгасяне на лампите настъпи и всичко потъна в чернота. Измина един час, после още един. Подходът на затворника плавно се промени. Като следваше внимателно „ръководството“ на Барабанчика, А се включваше с необичаен синкоп тук, ритъм 3 към 2 там, като постепенно разширяваше простия си репертоар. В своето почукване той се придържаше възможно най-близо до мрежата от звуци, която долиташе от съседната врата, като вземаше пример от съседа си, ускорявайки или забавяйки темпото според партията на Барабанчика.

Настъпи полунощ, но Барабанчика в килия 45 продължаваше – продължаваше и затворникът на име А. А установи, че потропването – нещо, което той винаги бе отхвърлял като груба, примитивна дейност – действа странно отморяващо на ума. То отваряше врата в тясната грозна реалност на килията му към едно просторно, абстрактно пространство на математическа прецизност и сложност. И той продължаваше да барабани, като следваше затворника от килия 45 и междувременно усложняваше собствените си ритмически мотиви.

Нощта се изниза. Малкото останали затворници в този сектор – а те по принцип не бяха много и се намираха доста надолу по коридора – отдавна спяха. При все това обитателите на 44-а и 45-а продължаваха да „музицират“ заедно. Докато затворникът, наричан А, опознаваше все повече този странен нов свят на външен и вътрешен ритъм, той разбра нещо за своя съсед и за душевното му разстройство – каквото беше и намерението му. Не бе нещо, което можеше да изрази с думи; то не беше достъпно за езика; недостижимо беше за психологическите теории, психотерапията и дори лекарствата.

И все пак с помощта на усърдно подражание, затворникът в 44-а се приближи до това място, застана на прага на особения свят на Барабанчика. На едно първично неврологично ниво той започна да разбира своя съсед: какво го мотивираше, защо правеше това, което прави.

Бавно, внимателно А предприе премерена атака, като промени ритъма, проверявайки дали ще може да поеме водачеството, да подмами Барабанчика да го последва за малко. Когато този експеримент даде резултат, той много плавно премина в друго темпо. В начина му на действие нямаше нищо рязко или внезапно: всяко ново почукване, всяка преправена ритмика бяха грижливо контролирани и пресметнати така, че да водят към точно определен резултат.

През следващия час динамиката между двамата затворници започна да се променя. Без да си дава сметка, Барабанчика вече не беше водач, а последовател.

Затворникът А продължи да преправя собственото си почукване като го забавяше и ускоряваше до невероятна степен, докато се увери, че сега той водеше парада; че Барабанчика в съседната килия несъзнателно следва неговото темпо и ръководство. След това невероятно внимателно А започна да забавя собствената си ритмика: не в обратна прогресия, а с ускорения и забавяния, с резки възходи и обрати, които бе усвоил от съседа си, като всеки път завършваше серията с малко по-бавно темпо – докато най-сетне почукваше съвсем бавно и сънливо.

След което спря.

Човекът в единична килия 45 след няколко колебливи, откъслечни почуквания спря на свой ред.

Настъпи дълга тишина.

После един хриптящ сух глас долетя от 45-а килия.

— Кой… кой си ти?

— Аз съм Алойзиъс Пендъргаст – дойде отговорът. – И за мен е удоволствие да се запознаем.

Час по-късно се възцари благословена тишина. Пендъргаст лежеше на койката си със спуснати клепачи, но все още беше буден. В един момент той отвори очи и се взря в лекото сияние на циферблата на часовника си – единствената вещ, която затворниците по закон имаха право да задържат. Оставаха две минути до четири след полунощ. Чакаше нащрек и точно в четири часа една ярка точка от зелена светлина просветна на отсрещната стена, като танцуваше и подскачаше, докато най-накрая се успокои. Той я разпозна като произведена от петстотин трийсет и два нанометров зелен DPSS лазер – просто лъч от скъпо лазерно фенерче, който идваше през прозореца му от някое скрито място, далеч зад стените на затвора.