След като излезе, за момент настъпи тишина, после Глин тихо заговори отново.
— Има още едно съобщение от Пендъргаст сред тези хартии – спешно, – което не е свързано с повода за настоящата ни среща.
— За какво става дума?
— За нея. Той помоли вие, господин Рен, да я наблюдавате внимателно през деня, – когато не спите, разбира се. И когато излизате да свършите среднощната си работа в библиотеката, да се уверявате, че къщата е заключена и че тя е вътре.
Рен изглеждаше доволен.
— Разбира се, разбира се! С удоволствие. С голямо удоволствие, наистина.
Глин обърна поглед към Д’Агоста.
— Въпреки, че живеете в къщата, той помоли от време на време да се отбивате и да проверявате и в работните часове на деня.
— Изглежда е разтревожен.
— Много. – Глин замълча, след което отвори едно чекмедже и започна да вади и подрежда по бюрото съдържанието му: плоско шише уиски, флаш драйв устройство, тиксо, навит на ролка прозрачен полиетилен, ампулка с кафява течност, подкожна игла, малки клещи за прекъсване на кабел, писалка и кредитна карта.
— А сега, лейтенант, да преминем към подготвителната работа, която се очаква да свършите, щом се озовете в Херкмур…
Малко по-късно – веднага щом всички карти, кутии и таблици бяха подредени и докато Д’Агоста изпращаше Глин и Рен, старият библиотекар поизостана.
— Чуйте ме за момент, ако може – каза той и хвана Д’Агоста за ръкава.
— Разбира се.
Рен се наведе към него, сякаш да сподели някаква тайна.
— Лейтенант, вие не сте запознат с… обстоятелствата около миналото на Констанс. Нека просто отбележа, че те са… необичайни.
Д’Агоста се поколеба, изненадан от разпалеността в очите на странния мъж.
— Добре – каза той накрая.
— Аз добре познавам Констанс: лично аз я открих в тази къща, където се криеше. Тя винаги е бивала педантично откровена – понякога до болка. Но тази вечер, за първи път, тя излъга.
— За бялата мишка?
Рен кимна.
— Нямам представа какво означава това, но съм убеден, че тя е в беда. Лейтенант, тя е една емоционална къщичка от карти, която чака само повей на вятъра. И двамата трябва да я следим отблизо.
— Благодаря ви за информацията, господин Рен. Ще я наглеждам възможно най-често.
Старецът задържа погледа си за момент, взираше се в него с удивителна настойчивост. После кимна, стисна за кратко ръката на Д’Агоста в своята костелива длан и изчезна в ледения мрак.
Затворникът, известен като А, седеше на койката в единична килия 44, дълбоко в недрата на Федералния арест за предсъдебно задържане на високорискови углавни престъпници – „Черната дупка“ на Херкмур. Килията се отличаваше с монашеска аскетичност, два и половина на три метра, с прясно боядисани в бяло стени, циментов под, с канал по средата, тоалетна в единия ъгъл, мивка, радиатор и тясно метално легло. Флуоресцентна крушка, монтирана на тавана и скрита зад телена решетка, представляваше единственият източник на светлина в помещението. Нямаше ключ за нея: крушката светваше в 6 сутринта и изгасваше в 10 вечерта. Високо на едната стена се намираше единственият прозорец, дълбок и запречен с решетки, три сантиметра широк и двайсет и два висок.
Затворникът, облечен в добре изгладен сив гащеризон, бе преседял на матрака в продължение на много часове в пълна неподвижност. Слабото му лице бе бледо и безизразно, сребристите очи – полупритворени, а платиненорусата му коса – сресана назад. Нищо не се движеше, дори очите му, докато слушаше тихите несекващи звуци, които се просмукваха иззад вратата на съседната килия, единична №45.
Звуците бяха от барабанене: композиция с невероятна ритмическа сложност, която се усилваше и отслабваше, забързваше и забавяше, местеше се от рамката на металното легло към матрака, към стените, тоалетната, мивката, решетките и обратно. В момента затворникът потропваше по желязната рамка на койката, като от време на време удряше с длан по матрака и междувременно издаваше бързи, мляскащи и преглъщащи звуци с устни и език. Безкрайните ритми се надигаха и утихваха като вятъра, преминаващ през картечница – отначало яростно, а после – замиращо до мързелив синкоп. Навремени потропването почти, но не съвсем, спираше: само едно леко и отмерено тактуване – чук… чук… чук – свидетелстваше, че барабаненето продължава.
Някой запален фен на барабаните би разпознал невероятното разнообразие от ритмически мотиви и стилове, което идваше от единична килия 45: касагберитъмът на Конго плавно преминаваше в бавен фънкаут, а после в поп-енд-лок, след което се изменяше последователно в шейкаут, уърмхоул и глам, за да прозвучи най-сетне дълъг и ленив джазов рефрен. Следваше го пъргав евростомп, който завършваше с насти, хип-хоп туист или томклъб. Миг затишие… и се разля меланхоличен Чикаго блус, придружен от безброй други ритми, назовани и безименни, смесени в една безкрайна плетеница от звуци.
Читать дальше