Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Пендъргаст грижливо избърса страницата със сгъната бяла ленена кърпичка, след което внимателно я прегледа под увеличителното стъкло. Там, преплетено в ленената тъкан, червенееше още едно къдраво вълнено влакънце.

Диоген Пендъргаст стоеше на терасата на своята вила. Под него се разкриваше малкото селце Пишита, чиито къщички се нижеха една до друга чак до обширните черни пясъци на плажа. Откъм морето духаше вятър, който носеше мирис на солена вода и цъфтящи водорасли. Навътре сред вълните автоматичният фар на върха на огромната скала Стромболикио бе вече започнал да примигва в сгъстяващия се здрач.

Той отпи глътка от чашата шери, заслушан в далечните звуци, които долитаха откъм селото – майка, която викаше децата си на вечеря, кучешки лай, бръмченето на триколка, единственото превозно средство, което се използваше на острова. Вятърът се надигаше наред с вълнението – щеше да бъде поредната бурна нощ.

А зад себе си той чуваше гръмовния тътен на вулкана.

Тук, на самия ръб на света, се чувстваше в безопасност. Тя не можеше да го последва на това място. Това беше неговият дом. Бе дошъл тук за пръв път преди двайсет години и оттогава се връщаше всяка година, като винаги пристигаше и си тръгваше много предпазливо. Триста и няколкото души постоянни жители на острова го познаваха като ексцентричен и раздразнителен британски професор по класическа музика, който периодично идваше, за да работи върху своя голям опус – и който не гледаше с добро око на хрумванията да бъде обезпокояван. Избягваше летата и туристите, при все, че това място, бидейки на повече от сто километра от материка и от време на време недостъпно дни наред, поради морските бури и липсата на пристанище, бе далеч по-рядко посещавано от околните острови.

Разнесе се нов тътен. Тази вечер вулканът бе сърдит.

Диоген се извърна и вдигна очи към стръмните му мрачни склонове. Ядни облаци се събираха и къдреха около кратера му, който се издигаше на повече от километър над вилата, и той виждаше бледите оранжеви отблясъци вътре в назъбения конус, напомнящи присветването на дефектна лампа.

Последният лъч светлина потъна зад Стромболикио и морето стана черно. Големи вълни с дълги бели гребени се блъскаха в черния бряг в ритъма на нисък монотонен грохот.

През последните двайсет и четири часа, с цената на огромно умствено усилие, Диоген бе изтръгнал от съзнанието си болезнения спомен за последните събития. Някой ден – когато щеше да може да се дистанцира – той щеше да седне и безстрастно да анализира причината за неуспеха си. Но засега се нуждаеше от почивка. В крайна сметка се намираше в бърлогата си; пред него беше цялото време на света, да планира и да приведе в действие следващата си атака.

Но с гърба си винаги усещам,

Че времето е крилата колесница,

която бързо ме настига.

Той стисна тънката чаша толкова здраво, че тя се строши, след което хвърли столчето на земята и се върна в кухнята да си налее нова. Това беше част от запасите му от амонтиладо, които си бе набавил още преди години и мисълта да прахоса дори капка от него, му се виждаше светотатствена.

Отпи нова глътка, като се опита да се успокои, след което отново се отправи към терасата. Селцето се приготвяше за нощта: още няколко приглушени вика, бебешки плач, една врата, която се затръшна. И бръмченето на триколката, сега по-близо, по някоя от стръмните улички, които се виеха към вилата му.

Той остави чашата на парапета и си запали цигара, изпускайки кръгчета дим в сумрачния въздух. Надникна към улиците долу. Триколката определено се качваше по хълма, вероятно по „Виколо Сан Бартоло“… Тихото скърцане се приближаваше и за първи път Диоген изпита бодване на безпокойство. Бе необичайно за триколка да се движи във вечерния час, особено в горната част на селото – освен ако не беше островното такси. Но сега бе ранна пролет и нямаше туристи: ферибота, който бе хванал от Милацо, не возеше посетители, а само производители и снабдители; освен това бе тръгнал обратно още преди часове.

Той се усмихна на себе си. Беше станал прекалено предпазлив, направо параноичен. Това дяволско преследване – и то непосредствено след такова огромно поражение – го бе оставило разтърсен, изнервен. Онова, от което имаше нужда, бе един дълъг период на четене, размишление и интелектуално обновление. Наистина, сега би било идеалното време да започне онзи превод на „Златното магаре“ от Апулей, с който всякога бе искал да се заеме.