Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Той вдиша още дим и го издиша бавно, обърна очи към морето. Пробягващите светлини на един кораб тъкмо завиваха около „Пунта Лена“. Диоген влезе вътре, извади бинокъла си и като погледна още веднъж към морето, забеляза неясните контури на стара дървена риболовна лодка, истинска гемия, която се отдалечаваше от острова към Липари. Това го озадачи: не беше излязла за риболов, не и в такова време и то в този час на деня. Вероятно бе дошла да направи доставка.

Звукът на триколката се приближи и той осъзна, че сега тя се изкачва по малката уличка, водеща към неговата вила – скрита от високата стена, която ограждаше собствеността му. Чу двигателя да забавя, явно бе спряла пред оградата. Той свали бинокъла и отиде на страничната тераса, откъдето имаше изглед надолу към улицата; но междувременно триколката вече правеше обратен завой и пасажерът й, ако имаше такъв, не се виждаше никъде.

Той спря, сърцето му внезапно заби толкова силно, че можеше да чуе бученето на кръвта в ушите си. Неговият имот беше единственият в края на алеята. Онази стара рибарска гемия не беше докарала карго – бе докарала пътник. И този пътник бе дошъл с триколката до самите порти на вилата му.

Диоген незабавно предприе ред безшумни действия: изтича вътре, като връхлиташе от стая в стая, затвори прозорците, спусна кепенците, изгаси лампите и залости вратите. Вилата, както повечето къщи на острова, бе построена като същинска крепост – с тежки дървени капаци и порти, подсилени с ковано желязо, които се затваряха със здрави ключалки. Зиданите стени бяха с дебелина от почти един метър. Да не говорим, че той самият също бе направил някои фини подобрения по свой вкус. В този дом можеше да се чувства в безопасност – или поне да спечели достатъчно време да мисли, да прецени позициите си.

За няколко минути бе успял да се залости добре. Стоеше в тъмната библиотека и дишаше тежко. За пореден път го споходи усещането, че е реагирал в отговор на чиста параноя. Само защото зърна лодка и чу такси… Беше абсурдно. Просто нямаше начин тя да го е открила – определено не и толкова бързо. Та той пристигна на острова едва миналата вечер! Беше смешно, невъзможно.

Попи челото си с носна кърпа и успя да задиша по-равномерно. Държеше се много глупаво. Цялата тази история бе разклатила нервите му повече, отколкото си бе дал сметка първоначално.

Тъкмо опипваше стената, търсейки ключа на лампата, когато прозвуча почукване: бавно – подигравателно бавно. Всяко хлопване по масивната дъбова врата отекваше в къщата.

Диоген замръзна, сърцето му отново заблъска диво в гърдите.

— Chi с’е? – попита той.

Отговор не последва.

С треперещи пръсти заопипва чекмеджетата, откри онова, което търсеше, отключи го и измъкна своя „Бета Рх4 Сторм“. Извади магазина, провери го и установи, че е пълен, след което го върна на мястото му. В съседното чекмедже откри тежко фенерче.

Как? Как? Задави се от яростта, която заплашваше да го надвие. Възможно ли бе наистина да е тя? Ако не, защо не получи отговор, когато попита кой е?

Той включи фенерчето и освети околното пространство. Кой беше най-вероятният вход? Може би вратата към страничната тераса – намираше се най-близо до алеята и до нея се стигаше най-лесно. Диоген пристъпи на пръсти към нея, отключи я безшумно и внимателно закрепи металния ключ в равновесно положение върху бравата от ковано желязо. После се оттегли обратно в средата на тъмната стая и приклекна в удобна за стрелба позиция, като остави очите си да се нагодят към мрака и насочи пистолета към вратата. Зачака.

В заграденото от дебели стени пространство на къщата цареше тишина. Единственият звук, който успяваше да проникне, бе периодичният дълбок гърлен грохот на вулкана. Той продължаваше да се спотайва и се ослушваше напрегнато.

Изтекоха пет минути, после десет.

И тогава го чу: звъна на падащия ключ. Без да се забави и секунда, Диоген стреля четири пъти във вратата и бродира върху нея дупки във формата на ромб. Деветмилиметровите сачми безпроблемно преминаваха дори през най-дебелото дърво и скоростта им си оставаше съвсем достатъчна, за да убие. Той долови болезнено изохкване; строполяване; драскане с нокти. Още един сподавен стон – и после тишина. Вратата, сега открехната, изскърца и се отвори с още няколко сантиметра, задвижена от порив на вятъра.

Ако се съдеше по звуците, я беше убил. И все пак се съмняваше в това. Тя бе прекалено умна. Сигурно бе предвидила хода му.