Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

А може би не? От друга страна, дали изобщо беше тя? Възможно бе току-що да е застрелял някой злощастен обирджия или доставчик.

Приведе се нисш и се запромъква към входа. Колкото по-близо идваше, толкова повече присвиваше тялото си, а накрая легна на пода и пропълзя последните няколко метра. Спря се, втренчил поглед в тясната пролука на вратата. Налагаше се да я разшири още малко, за да разбере дали на терасата вън лежи тяло – или беше номер.

Той изчака и после, при един нов порив на вятъра, се възползва от възможността да бутне вратата още мъничко, за видимост към терасата.

В същия миг проехтяха два изстрела и куршумите се забиха в дървото едва на сантиметър от главата му, като го посипаха със стружки. Той светкавично се превъртя настрани, а сърцето му бумтеше. Сега вратата бе отворена на една стъпка и всеки порив на вятъра разширяваше пролуката. Тя бе стреляла много ниско, очаквайки, че той ще пълзи. Ако не беше лежал плътно прилепен към пода, изстрелите щяха да го улучат.

Диоген набързо огледа дупките, оставени от нея в дървото. Очевидно се бе сдобила със среднокалибрен полуавтоматик, „Глок“, ако се съдеше по звука. При това бе научила най-малко основните принципи на стрелбата.

Нов, по-силен пристъп на вятъра отвори напълно вратата, тя се тръшна в стената и заскърца пронизително на пантите си. Той бавно се прокрадна надалеч от нея, а после с едно сръчно движение я изрита и затвори, превъртя се в седеж и стреля в ключалката. Докато се изтегляше с претъркаляне, поредният залп проби дупка на сантиметри от ухото му и в кожата му се заби дъжд от тресчици.

Лежеше проснат на пода, задъхан, и чак сега си даде сметка, че затварянето на вратата има сериозен недостатък – залостваше го в къщата като в капан. Не виждаше какво става отвън; нямаше как да предвиди от коя посока ще се появи тя. Макар вилата да бе донякъде подсилена срещу нежелани гости, Диоген не бе сметнал за нужно да поражда излишна подозрителност сред местните, като я обезопасява подобно къщата на Лонг Айлънд: с пистолета си Констанс можеше да строши резето на кой да е прозорец или врата. Не – по-добре щеше да е да се сблъскат отвън, където физическото му превъзходство, майсторството му в стрелбата и отличното му познаване на терена щяха да му осигурят решително преимущество.

Дали изстрелите се бяха чули в селото? Хората можеше да повикат полиция, а това би било неловко. Но дали бяха чули? При вятъра, който идваше откъм морето и виеше сред смокиновите и маслинови горички – да не говорим за неспирното глухо боботене на вулкана, – бе възможно звукът от стрелбата да е останал незабелязан. А колкото до полицията, единственото разследване тази зима се водеше от самотен ръководител на карабинерите, който прекарваше цялото си време в залагания в бара на Фикогранде.

Усети пристъп на гняв, от който ръцете му се разтрепераха. Тя бе нахлула в дома му, в неговата бърлога, в най-сигурното му убежище. Свършено беше: той нямаше къде другаде да отиде, нямаше каква нова самоличност да приеме. Изгонен от тук, Диоген щеше да се принуди да бяга като куче, вечно преследван. Дори и в крайна сметка да успееше да се измъкне, щяха да минат години, докато намери нов безопасен пристан, да измисли и утвърди нов имидж.

Не: трябваше да приключи с това тук и сега.

Прозвучаха три изстрела в бърза последователност и един от капаците на прозорците в къта за закуска се отвори и се блъсна в стената с ужасен трясък. Той скочи и изтича напред приведен, след което се скри зад една полустена, разделяща кухнята от трапезарията. Вятърът виеше през отворения прозорец и удряше капака.

Дали беше влязла вътре?

Той заобиколи пълзешком полустената, скочи и побягна, като междувременно освети с фенерчето си кухнята: нищо. Без да спира да тича се плъзна в трапезарията и се прилепи към стената. Номерът беше да продължава да се движи…

Проехтяха още три изстрела, този път откъм библиотеката, и той можа да чуе как от вятъра започна да се люлее бясно друг капак.

Значи такава беше играта й: да пробива защитата му лека-полека, докато къщата престане да бъде укритие. Но той нямаше да участва в това. Трябваше да вземе инициативата. Той, а не тя щеше да избере терен за последния сблъсък.

Трябваше да излезе – и то не просто навън, а горе в планината. Познаваше всяка извивка от стръмната и опасна пътека. Констанс бе сравнително слаба физически, а след дългото и изтощително преследване щеше да е още по-отслабнала. В планината всички предимства щяха да са на негова страна – включително стрелбата в тъмното. Въпреки това, той си напомни, че я е подценявал на всеки ход. Това не биваше да се случва отново. Бе изправен пред най-целеустремения, а може би и най-смъртоносен съперник в живота си.