Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Пътеката – извика той към полицая. – Стига ли до върха?

— Да, синьор. Но отново повтарям, че е много опасно и става само за експерти катерачи. Мога да ви уверя, че не са тръгнали нагоре. Обадих се на колегите от Липари, но те няма да успеят да дойдат до утре. А може би дори и тогава, като се има предвид времето. Засега не мога да сторя нищо повече, освен да претърся града… където със сигурност са отишли племенницата ви и професорът.

— Няма да ги намерите в града – заяви Пендъргаст, като се обърна и пое по пътеката.

— Синьор! Недейте! Тя води до Шиара дел Фуоко!

Вятърът отнесе гласа на мъжа и Пендъргаст продължи да се катери колкото можеше по-бързо, като в лявата си ръка стискаше фенерчето, а в дясната – пистолета.

Диоген Пендъргаст затича по шибания от вятъра ръкав от лава на две хиляди и петстотин стъпки височина по склона на планината. Вятърът виеше демонично и люлееше гъстите жилави храсти, които поръбваха пътеката. Спря за момент, за да си поеме въздух. Като гледаше надолу едва можеше да различи неясната повърхност на морето, изпъстрена с по-светлосиви къдрици – гребените на вълните. Фарът на Стромболикио се издигаше самотен на своята скала, заобиколен от сивия пръстен на прибоя, като продължаваше да изпраща вечното си безсмислено послание към празното море.

Очите му проследиха пътя на водата към сушата. От наблюдателната си точка имаше изглед към една цяла третина от острова – голямата дъга на бреговата ивица от Пишита до сърповидния плаж под Ле Скиочоле, където морето бушуваше като широка ивица от бяла пяна. Слабите светлинки на селцето потрепваха покрай брега: мръсни, мъждукащи точици, колеблив белег за човешко присъствие в тази негостоприемна земя. Отвъд тях се издигаше масивното тяло на вулкана като чепат дънер на гигантско мангрово дърво, назъбен с успоредни ридове, всеки от които носеше различно име. Сера Адорно, Роиза, Ле Мандре, Рина Гранде. Той се обърна и погледна нагоре. Над него бе надвиснала огромната черна ръка на рида Бастименто, зад който се простираше Шиара дел Фуоко. Хребетът се изкачваше по самото възвишение, което все още бе забулено в препускащи облаци, разцъфващи в мрачния блясък на всяко ново изригване. Гръмовният тътен разтърсваше земята.

Диоген знаеше, че на няколкостотин метра нагоре пътеката се разделя. Лявото разклонение тръгваше на изток и завиваше към кратера, който се намираше върху широките, посипани с вулканичен прах склонове на Лишионе. Дясното, пътят на древните гърци, продължаваше на запад, изкачваше Бастименто и свършваше рязко на мястото, където го пресичаше Шиара дел Фуоко.

Тя би трябвало да е поне на петнайсет-двайсет минути зад него – Диоген се бе напрегнал, докато се катереше с максимална скорост по ронещите се каменни стълби и калдъръмени зигзаги. Физически бе невъзможно да го е следвала плътно. Това му оставяше време да размисли, да планира следващата си стъпка – сега, след като я бе докарал там, където искаше.

Той се отпусна на руините от една зидана стена. Най-очевидният модус операнди на атака би бил засада откъм почти непроходимия храсталак, който растеше от двете страни на утъпканото пространство. Щеше да е просто: можеше да се скрие сред клоните, да речем на някой от зигзагообразните завои, и да стреля към нея, докато се изкачваше. Но този замисъл имаше големия недостатък да е много предсказуем – тя със сигурност щеше да го очаква. А и храстите бяха толкова гъсти, че Диоген се чудеше дали изобщо би могъл да се вмъкне, без да остави огромна дупка след себе си, или най-малкото доста отявлени знаци за едно наблюдателно око – а тя имаше адски наблюдателно око.

От друга страна Констанс не познаваше пътеката – нямаше откъде да я познава. Бе пристигнала на острова и бе дошла право във вилата му. Никаква карта не можеше да пресъздаде колко стръмен, опасен и неравен е теренът. Точно под разклонението пътеката извиваше близо под една скала от втвърдена лава, заобикаляше, след което минаваше отгоре. На това място бе невъзможно да се отклониш от пътя, тъй като около него имаше само други назъбени ридове. Ако я изчакаше там, щеше да й се наложи да мине точно под него. Просто не съществуваше друго място, откъдето да го доближи. А тъй като не познаваше местността, тя не би могла да заподозре този триста и шейсетградусов спираловиден завой.

Да. Това щеше да свърши отлична работа.

Той продължи да се изкачва и след десет минути се озова на уреченото място. Но докато се оглеждаше за скривалище, забеляза, че му се открива дори по-добра позиция – всъщност почти перфектна. Изкачвайки се, Констанс щеше да види скалата и би могла да очаква нападение оттам. Но доста преди самата скала имаше друго подходящо място за засада – в дълбоките сенки под нея, полускрито от камъни – което изглеждаше много по-коварно; впрочем то бе напълно невидимо, ако човек се движеше в далечния край на пътеката.