Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

С неизразимо чувство на облекчение, че всичко скоро ще приключи, Диоген внимателно зае позиция в сянката на завоя и се подготви за чакане. Всичко се нареждаше прекрасно: дълбокият мрак на нощта и естествените клопки на терена създаваха впечатление, че в скалите, зад които се бе спотаил, въобще няма пролука. След около четвърт час тя щеше да се появи. Щом я убиеше, щеше да хвърли тялото й в Шиара, където то щеше да изчезне завинаги. А той отново щеше да е свободен.

Петнайсетте минути, които последваха, бяха най-дългите в живота му. Когато се проточиха до двайсет, той почувства нарастващо безпокойство. Отминаха двайсет и пет минути… трийсет…

В ума му препускаха какви ли не предположения. Нямаше откъде Констанс да знае, че той е там. Диоген беше сигурен, че не е имало начин тя да усети присъствието му.

Можеше да се е объркало нещо друго.

Дали не беше твърде слаба, за да се изкачи толкова високо в планината? Беше допуснал, че омразата й ще я пренесе далеч отвъд границата на нормалното изтощение. Но все пак тя бе просто човек; и за нея съществуваше критична точка. Следваше го от дни, без почти да яде или спи. Отгоре на това сигурно бе загубила доста кръв. Да изкачи след всички тези преживявания три хиляди стъпки непознат и изключително опасен участък през нощта… Може би просто не беше успяла. А може би беше ранена? Полуразрушената камениста пътека беше осеяна с ерозирали блокове, а най-стръмните й части – там, където древните бяха построили стъпала – бяха хлъзгави от чакъла и представляваха истински смъртоносен капан.

Смъртоносен капан. Беше напълно възможно, всъщност дори вероятно, тя да се е подхлъзнала и ударила; да е паднала и да си е изкълчила глезена; може би дори бе мъртва. Дали имаше фенерче? Той се съмняваше в това.

Погледна часовника си: до този момент бяха отминали трийсет и пет минути. Чудеше се какво да прави. Измежду всички възможности най-правдоподобната беше тя да се е наранила. Би могъл да се върне по пътеката и лично да провери. Ако Констанс лежеше със счупен глезен или береше душа от изтощение, убийството й нямаше да е трудно…

Диоген се спря. Не. Това не вършеше работа. Възможно беше такъв да е нейният план: да го накара да повярва, че е пострадала, да го примами обратно долу – след което да го причака от засада. По лицето му премина горчива усмивка. Точно така беше, нали? Дебнеше го, чакайки да слезе. Но той нямаше да попадне в капана. Сам щеше да я причака. Накрая ненавистта й щеше да я принуди да дойде.

Изтекоха още десет минути и той отново бе обладан от съмнения. Ами ако се наложеше да я чака цяла нощ? Ами ако тя отказваше да пренесе битката в планинския терен? Ако се бе върнала в града и сега планираше нещо ново? Ако се беше обадила на полицията?

Мисълта, че кошмарът може да продължи, му се видя непоносима. Това не биваше да се проточва повече. Трябваше да свърши още тази нощ. Ако Констанс не дойдеше при него, Диоген щеше да ускори процеса, като отиде при нея.

Но как!

Лежеше на твърдата земя, взрян в мрака, а възбудата му растеше. Опитваше се да мисли като нея, да предугади как би постъпила. Не можеше да си позволи да я подцени отново.

Излизам от къщата и се затичвам по планинската пътека. Тя стои и се пита дали да ме последва. Какво ще направи? Констанс знаеше, че той ще продължи да се изкачва; знаеше, че ще я причака, че възнамерява да се сблъска с нея в свои води, по своите правила.

Какво ще направи?

Отговорът го осени внезапно: тя щеше да намери друг маршрут. По-кратък. И да му отреже пътя. Но, разбира се, друг маршрут не съществуваше…

Диоген почувства как кожата на врата му внезапно настръхва: изведнъж си припомни една стара история, която знаеше от разказите на местните. През осемнайсети век сарацините нападнали Стромболи. Излезли на сушата при Петрузо, скалисто заливче от другата страна на острова, и извършили дързък и опасен преход, за който се наложило да изкачат единия склон на вулкана и да се спуснат по другия. Но те не поели по гръцката пътека – прокарали своя собствена, за да могат да нападнат селото от неочаквана посока.

Дали тя бе тръгнала по сарацинската пътека?

Умът му работеше трескаво. Не беше обърнал внимание на историята, приемайки я за поредната колоритна легенда, една от многото, които се свързваха с острова. Дали някой днес изобщо знаеше къде води пътеката? Дали все още съществуваше? И как би могла Констанс да научи за нея? Вероятно в целия свят имаше не повече от половин дузина души, които знаеха маршрута.