Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Чакалнята към стая за изслушване „Б“ се състоеше от импровизирана сбирка пейки от времето на седемдесетте, които очертаваха безличен коридор на двайсет и първия етаж на площад „Полиция“ № 1. Д’Агоста седеше на една от тези пейки и вдишваше спарения въздух: смесената миризма на белина и амоняк от мъжката тоалетна; стар парфюм; пот; застоял цигарен дим, който се бе просмукал в стените така дълбоко, че винаги щеше да лъха. Но над всичко се открояваше парливият, вездесъщ дъх на страх.

Страхът обаче бе последното нещо, което занимаваше собствения му мозък. Д’Агоста щеше да бъде подложен на официално дисциплинарно изслушване, от което щеше да се реши дали някога отново ще може да работи в сферата на реда и единственото, което чувстваше, беше празнота и умора. Това изпитание висеше от месеци над главата му като Дамоклев меч и сега, за добро или за лошо, бе на път да свърши.

До него на пейката се премести Томас Шолдърс, неговият определен от профсъюзите адвокат.

— Нещо друго, което би искал да прегледаме за последен път? – попита го той с тънък треперлив глас. – Свидетелското ти показание или пък вероятната им линия на разпит?

Д’Агоста поклати глава.

— Нищо повече, благодаря.

— Адвокатът на отдела представя случая от страната на НПУ. Можем да открием пукнатини в позицията му. Кагелман е упорит, но справедлив. Той е от старата школа. Най-добрата стратегия е да играеш честно: без извъртания, без лъжи. Отговаряй на въпросите просто с „да“ или „не“, не говори, ако не те питат. Представи се както говорихме – добро ченге, попаднало в лоша ситуация, което прави всичко според силите си, за да се увери, че справедливостта тържествува. Ако можем да се задържим в тази плоскост – аз съм сдържан оптимист.

Сдържан оптимист. Дали бяха изречени от пилот на самолет, хирург или от собствения ти адвокат, думите не звучаха особено окуражаващо.

Той си помисли за онзи съдбоносен есенен ден, когато се натъкна на Пендъргаст, който хранеше патиците с хляб в имението „Гроув“. Беше само преди шест месеца, но какво дълго, странно приключение бе последвало…

— Държиш ли се? – попита Шолдърс.

Д’Агоста погледна часовника си.

— Просто ми се иска това проклето нещо вече да е свършило. Уморих се да седя тук и да чакам секирата да се стовари.

— Не трябва да мислиш за това по такъв начин, лейтенант. Дисциплинарното изслушване не е по-различно от всеки друг съдебен процес, в който и да е американски съд. Ти си невинен до доказване на противното.

Д’Агоста въздъхна и се намести неспокойно. В този момент зърна капитан Лора Хейуърд, която се движеше по оживения коридор.

Тя вървеше към тях със своята премерена, целеустремена походка, облечена в сив кашмирен пуловер и плисирана пола от вълнен морскосин плат. Внезапно мрачният, скучен коридор се изпълни с живот. Макар последното нещо, което искаше, бе да го види по такъв начин: инсталиран на пейка като някакъв кръшкач, който си чака наказанието. Може би щеше да отмине, просто да го отмине както бе направила в онзи ден в полицейското подуправление под Медисън Скуеър Гардън.

Но тя не отмина – Спря пред пейката и кимна небрежно към него и Шолдърс.

— Здравей – успя да произнесе Д’Агоста. Той почувства, че се изчервява от смущение и срам и се вбеси от това.

— Здрасти, Вини – отвърна тя с дрезгавия си контраалт. – Имаш ли минутка?

За миг настъпи гробна тишина.

— Разбира се. – Той се обърна към Шолдърс. – Ще ме пуснеш ли за малко?

— Не се отдалечавай – скоро влизаме.

Д’Агоста последва Хейуърд към едно по-тихо местенце в коридора. Тя спря, погледна го, несъзнателно приглаждайки с една ръка полата си. Докато гледаше стройните й крака Д’Агоста почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо. Той се помъчи да измисли какво да каже, но не успя.

Хейуърд също изглеждаше загубила дар слово – нещо нетипично за нея. Лицето й беше строго, разтревожено. Тя отвори дамската си чанта, тършува вътре известно време, затвори я и я пъхна под мишницата си. Останаха още известно време в мълчание, докато покрай тях минаваха полицейски служители, техници и юристи.

— За да даваш свидетелски показания ли си тук? – попита най-накрая Д’Агоста.

— Не. Дадох показанията си преди месец.

— Може би искаш да кажеш нещо повече?

— Не.

Странен трепет премина през Д’Агоста, когато осъзна какво значеше това. Значи продължава да си мълчи за моята роля в Херкмурското бягство, помисли си той. Не е казала на никого.