Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Това бе истина, макар, разбира се, да не бе цялата история. Колъпи, заедно с още няколко души, бе станал жертва на Диогеновото светлинно-звуково шоу, докаран почти до лудост от лазерните пулсации и нискочестотните звукови вълни. Същото можеше да се случи и на Нора, ако не бе затворила очи и не бе запушила уши. Всъщност оттогава сънуваше кошмари всяка нощ. Пендъргаст и останалите бяха спрели шоуто, преди то да се разгърне докрай и да причини трайни увреждания: в резултат на това прогнозата за Колъпи и другите жертви бе отлична – много по-оптимистична, отколкото тази за злощастния техник Липър.

Нора се помръдна в стола си. Някой ден щеше да каже на Марго всичко – ала не днес. Преди това й предстоеше да се възстанови.

— Как смяташ, че ще се отрази това на музея? – попита Марго. – Такава трагедия на откриването и то непосредствено след Диамантения обир?

Нора поклати глава.

— Отначало всички смятахме, че това е последният удар, особено като се има предвид, че жената на кмета също е сред пострадалите. Но се оказва, че ефектът беше противоположен. Благодарение на всички тези недоразумения Гробницата на Сенеф сега е най-горещото шоу. Заявките за резервации на билети се сипят с невероятна скорост. Даже тази сутрин по Бродуей се разминах с някакъв амбулантен търговец, който продаваше тениски с надпис „Аз оцелях след проклятието“.

— Значи се канят да преоткрият експозицията?

Смитбак кимна.

— И то скоро. Повечето експонати са оцелели. Надяват се да пуснат шоуто до края на месеца.

— Новата ни египтоложка преработва сценария – вметна Нора. – Поправя първоначалния замисъл, като отстранява някои от по-крещящите специални ефекти, но оставя голяма част от светлинно-звуковото шоу непокътната. Тя е прекрасен човек, страхотно се работи с нея, забавна е, непретенциозна – късметлии сме, че я наехме.

— В новините се споменаваше, че някакъв агент на ФБР изиграл решаваща роля за спасяването на хората – каза Марго. – Да не би съвсем случайно това да е агент Пендъргаст?

— Как позна?

— Просто Пендъргаст винаги успява да се появи в най-критичния момент.

— На мен ли го казваш? – поклати глава Смитбак, а усмивката му помръкна.

Нора забеляза, че той несъзнателно потрива ръката си на мястото, където бе изгорена от киселината.

Медицинската сестра застана на прага.

— Марго? Налага се след пет минути да те върна в стаята ти.

— Окей. – Тя отново се обърна към тях. – Предполагам, че от изложбата насам продължава да се навърта из музея, да задава въпроси, да заплашва бюрократите и изобщо да се държи като пълен гадняр.

— Всъщност не – отвърна Нора. – Изчезна веднага след това. Никой не го е виждал или чувал.

— Сериозно? Колко странно.

— Да, така е – кимна Нора. – Странно е наистина.

В края на май на остров Капрая двама души – един мъж и една жена – седяха на терасата на спретната варосана къща с изглед към Средиземно море. Терасата се надвесваше над ръба на скалата, а отдолу прибоят пълзеше около колоните от черен вулканичен камък и се къдреше в пенести пръстени. Нататък се простираше лазурносиня шир, докъдето поглед стига.

На терасата имаше маса от потъмняло дърво, върху която бе наредена проста трапеза: питка хляб от грубо брашно, чиния с тънки резени филе, бутилка зехтин и блюдо с маслини, чаши бяло вино. Уханието на цъфтящи лимони изпълваше въздуха, смесвайки се с дъха на див розмарин и морска сол. По хълма над къщата редици лози протягаха зелени мустачки. Единственият звук бе далечният крясък на гларусите и бриза, който шумолеше през листата на пурпурната бугенвилея.

Двамата седяха, отпиваха вино и говореха тихо. Дрехите, които жената носеше – изтъркани панталони и стара работна риза – бяха в контраст с изящно изваяните й черти и лъскавата махагонова коса, която се сипеше по гърба й. Облеклото на мъжа бе толкова официално, колкото това на жената бе небрежно: черен костюм с италианска кройка, ослепително бяла риза и вратовръзка в ненатрапчиви цветове.

Събеседниците наблюдаваха трета личност – красива млада жена в бледожълта рокля, която безцелно се разхождаше из маслиновата горичка край лозето. От време на време тя се спираше да откъсне някое цвете, а после продължаваше нататък, като го въртеше в ръцете си и разсеяно късаше листенцата му.

— Мисля, че вече разбирам всичко – казваше жената на терасата. – С изключение на едно нещо, което така и не ми обясни: как, за бога, успя да махнеш GPS-гривната, без да задействаш алармата?