Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Обади ми се един познат от Министерството на правосъдието – каза тя. – Решението е излязло току-що. Колкото до федералните, специален агент Пендъргаст е чист по всички обвинения. „Убийства“ на свой ред официално са подновили разследването. И както изглежда, ние също ще свалим всички обвинения. Въз основа на доказателствата, получени от куфарчето на Диоген Пендъргаст, е била издадена нова съдебна заповед за Диоген. Помислих си, че ще искаш да знаеш.

Д’Агоста си отдъхна с облекчение.

— Слава Богу. Значи е напълно оправдан.

— По криминалните обвинения, да. Но със сигурност може да се твърди, че не е спечелил нови приятели в Бюрото.

— Популярността никога не е била от силните страни на Пендъргаст.

Хейуърд се усмихна слабо.

— Дали са му шестмесечен отпуск. Дали е по негово искане, или по настояване на Бюрото, не знам.

Д’Агоста поклати глава.

— Помислих си също, че може би ще искаш да чуеш за специален агент Спенсър Кофи.

— Е?

— В добавка към провалянето на случая на Пендъргаст, се е замесил в някакъв скандал в Херкмур. Изглежда е бил понижен. Сега го изпращат във филиала Северна Дакота в Блек Рок.

— Ще му трябват нови наполеонки – отбеляза Д’Агоста.

Хейуърд се усмихна, след което отново настъпи неловка тишина.

Заместник-комисарят на съда се приближи към тях заедно със специалния прокурор на отдела. Двамата подминаха Д’Агоста и Хейуърд, кимнаха им хладно и влязоха в съдебната зала.

— Щом Пендъргаст е чист, и ти ще бъдеш оневинен – рече Хейуърд.

Д’Агоста сведе поглед.

— Става дума за различни бюрократични процедури.

— Да, но когато…

Тя рязко спря. Д’Агоста вдигна поглед и видя Глен Сингълтън да върви по коридора, безупречно облечен както обикновено. Капитан Сингълтън все още бе официалният шеф на Д’Агоста и пристигаше без съмнение, за да свидетелства. Когато видя Хейуърд, той изненадано се спря.

— Капитан Хейуърд – рече той сковано. – Какво правиш тук?

— Дойдох да видя как ще мине процесът – отвърна тя.

Сингълтън се намръщи.

— Дисциплинарните изслушвания не са театрални пиеси.

— Известно ми е.

— Вече свидетелства. Идването ти тук лично, без да са те повикали и без да даваш някаква нова информация, би могло да се изтълкува като… – Сингълтън се поколеба.

Д’Агоста се изчерви при намека. Крадешком хвърли очи към Хейуърд и се изненада от това, което видя. Мрачното изражение бе изчезнало от лицето й и видът й внезапно бе станал спокоен. Сякаш се бе борила дълго време и най-сетне бе взела важно решение.

— Да? – попита тя меко.

— Би могло да се изтълкува като липса на безпристрастност от твоя страна.

— Е какво, Глен – подзе Хейуърд. – Нима не искаш най-доброто за Вини?

Сега беше ред на Сингълтън да се изчерви.

— Разбира се, че искам. Всъщност точно затова съм тук – за да обърна внимание на прокурора, че по случая има развитие. Просто не бихме искали да си помислят, че си повлияна.

— Твърде късно е за това – рече тя бързо. – Вече съм повлияна.

След което съвсем преднамерено стисна ръката на Д’Агоста в своята.

Сингълтън ги гледа известно време. Отвори уста, после я затвори, неспособен да каже нещо. Накрая дари Д’Агоста с неочаквана усмивка и сложи ръка на рамото му.

— Ще се видим в съда, лейтенант – каза той и наблегна специално на думата „лейтенант“. После се обърна и си тръгна.

— Какво трябваше да означава това? – попита Д’Агоста.

— Доколкото познавам Глен – смятам, че имаш приятел в съда.

Д’Агоста отново усети, че пулсът му се ускорява. Въпреки предстоящото изпитание той внезапно се почувства абсурдно щастлив. Сякаш току-що някой бе вдигнал огромна тежест от плещите му: тежест, която не бе осъзнавал напълно, че носи.

Той рязко се обърна към Хейуърд.

— Чуй, Лора…

— Не. Ти ме чуй. – Тя хвана и другата му ръка и я стисна леко. – Няма значение какво ще стане в онази зала. Разбираш ли, Вини? Защото каквото и да се случи, се случва и на двама ни. Ще преминем през това заедно.

Той преглътна.

— Обичам те, Лора Хейуърд.

В този момент вратата на съдебната зала се отвори и приставът извика името му. Томас Шолдърс стана от пейката, улови погледа на Д’Агоста и кимна.

Хейуърд стисна ръката му още веднъж.

— Хайде, момче – рече тя усмихнато. – Време е за шоу.

Следобедното слънце обрамчваше с бронзов контур хълмовете на долината Хъдсън и превръщаше широката, бавна река в брилянтен аквамарин. Горите, които покриваха планината Шугърлоуф и хребета Брейкнек започваха да се разлистват и цялата местност полека се загръщаше в ефирна пролетна мантия.