Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Той изруга гневно и напрегна мозък в опит да си спомни още някой детайл. Къде водеше сарацинският път?

В легендата сякаш се споменаваше нещо за това как сарацините загубили част от хората си във Фило дел Фуоко, тясна клисура, която се отцепваше от Шиара. Ако случаят бе такъв, то пътеката би трябвало да се движи по ръба на Шиара през целия участък надолу към хребета Бастименто – или нагоре по него, както можеше да се окаже…

Той се изправи рязко. Знаеше – знаеше! – че Констанс е направила точно това. Тя беше изкусен разузнавач; явно се бе докопала до някой стар атлас на острова. После го бе проучила и запаметила. Бе измъкнала Диоген от дома му като язовец от дупката му и го беше подмамила да тръгне по по-познатата пътека. Позволи му през цялото време да си мисли, че осъществява неговия план… А докато той е потривал ръце, тя е поела на запад и е хванала тайната пътека, отрязвайки пътя му. А той седеше в засада и губеше една след друга ценните минути. Сега тя се намираше над него. Чакаше го.

По челото му изби студена пот. Вече виждаше невероятната прецизност на плана й. Констанс бе преценила всичко предварително. Очаквала бе той да избяга от къщата и да хукне по пътеката. Очаквала бе той да спре някъде по пътя и да я дебне от засада, давайки на нея – по-слабата – цялото време, от което се нуждаеше, за да се изкачи по сарацинската пътека до рида Бастименто…

Той замръзна, обхванат от ужас, а очите му се фокусираха на големия черен зъбер над него. Облаците се кълбяха около върха, планината стенеше и потръпваше при всяко изригване – после облаците се разделиха, разкривайки хребета за сиянието на изтичащата лава… И в този момент той зърна на фона на ужасното трептящо зарево една облечена в бяло фигура, която танцуваше… Въпреки воя на вятъра и грохота на планината, Диоген бе сигурен, че чува зловещ, вманиачен кикот, който се носи към него…

В пристъп на ярост насочи пистолета си и започна да стреля, а искрите го заслепяваха. След миг изруга и смъкна пистолета; сърцето му биеше диво. Ридът беше гол, силуетът го нямаше.

Сега или никога. Краят приближаваше. Той се затича с всички сили по пътеката, знаейки, че Констанс никога няма да успее да го улучи в тъмното. Разклонението се намираше точно пред него. Дясната му част бе препречена от ограда. Ръждивата тел звънтеше под поривите на вятъра и клатеше оглозганата от бурите табела, на която се четеше:

Sciara del Fuoco!

Pericolosissimo!

Vietato a Passare! [15] Изтичане на лава! Голяма опасност! Не преминавай! (ит). – Б.пр.

Той прескочи оградата и продължи по старата пътека към върха на хребета Бастименто. Съществуваше само един възможен изход. Единият от двама им щеше да се спусне обратно по склона; другият щеше да загине в Шиара.

Оставаше да се разбере кой в крайна сметка ще надделее.

Алойзиъс Пендъргаст се спря при разклона на пътеката и се заслуша напрегнато. Преди по-малко от пет минути съвсем отчетливо бе чул изстрели – общо десет – на фона на вулканичното боботене. Коленичи и освети земята с фенерчето си. Бързият оглед показа, че Диоген – само Диоген – е поел по разклонението, препречено с ограда.

В цялата тази ситуация все още имаше много въпросителни, на които Пендъргаст не бе намерил отговор, множество заплетени загадки, обвити в мистерия. Намериха се съвсем малко отпечатъци от стъпки – само на местата, където прах или пясък се бяха събирали в пазвите на някоя скала – но те не внасяха кой знае каква яснота, тъй като следите на Констанс се губеха почти от началото на пътеката. Въпреки това обаче Диоген бе продължил да се движи напред. Защо? Пендъргаст бе принуден да направи избор: да търси следите на Констанс или да последва тези на брат си. А това не беше никакъв избор – Диоген представляваше заплахата, той трябваше да бъде открит пръв.

А после бяха отекнали онези изстрели – ала чии? И защо толкова много? Само човек, обладан от паника, би стрелял десет пъти един след друг.

Агентът се изкатери по оградата и продължи по старата пътека, която се рушеше опасно. Върхът на хребета се намираше може би на около четиристотин метра, а отвъд него се виждаше само небето, пламнало в гневно оранжево зарево. Трябваше да се движи бързо – но и предпазливо.

Пътят достигна до стръмен участък от рида, в който бе изсечено стълбище, минаващо над самата клокочеща лава. Но стъпалата бяха силно проядени, така че Пендъргаст се принуди да прибере пистолета си и да използва две ръце, за да се покатери. Непосредствено преди да превали върха, той се притисна към склона, измъкна оръжието си и отново се ослуша. Но беше безнадеждно: ревът и грохотът на вулкана тук отекваха дори по-силно, а вятърът виеше още по-свирепо.